В примката на моята любов...

Може ли между родителския страх и обичта да се сложи знак за равенство? Любов ли е, когато на детето се дават не помощ и подкрепа, а абсолютен контрол и манипулация? Може би е време да спреш с непрестанното кръжене около детето.

„Росенчо, Росенчооооо, спри да тичаш, че ще се изпотиш!”, препуска в тръс след шестгодишния си внук възрастна жена с резервен потник в ръката. На Росенчо сигурно не му е леко. Освен че не бива да тича, от баба му разбирам, че му е забранено и да играе сам в стаята си на затворена врата („все трябва някой да го наглежда”), а преди закуска мама / баба задължително проверява дали млякото му не е горещо. Опитвам се да си представя детето във възрастта на пубертета. Странно, всичките ми представи клонят към сцени от психотрилъри...  „Родителите хеликоптери”, които кръжат и предпазват децата си от всичко и всеки, успяват да ги опазят най-добре от едно - от самостоятелност. Някои майки и татковци сякаш са забравили, че някога са играли с връстниците си в градини и дворове, през три къщи, из мазетата – възможно най-далеч от Големите.

Според писателят Томас Харис (автор на поредицата за Ханибал Лектър), “ако искате възрастният във вашето дете да порасне, трябва да го уважавате”. Свръх протекцията създава в детето само неувереност в собствените сили и потиска инициативността му. То расте, но не съзрява, защото му липсват елементарни социални умения и трудно взима самостоятелни решения.

Любов или страх?

Причините за прекомерната родителска опека лесно се забелязват. В повечето случаи това са страхът и личните амбиции на родителите, представяни за любов.

• Страх, че с детето ще се случи нещо лошо – тук родителят застава като спасителна жилетка около детето си. „Ако отидеш там, ще паднеш и ще си разбиеш главата. По-добре си стой у дома.” В резултат светът започва да изглежда опасен и пълен с препятствия. Малкото предпочита да стои у дома от страх да напусне зоната на удобство и сигурност. А това е добре дошло за родителите, които вече нямат повод за безпокойство и всичко е под контрол.
• Страх от новото – детето проявява забележителни способности по литература, но в семейството всички са математици и... какво да правят с таланта на малкото? „Защо ти е тая литература? Цял живот ще си беден. В нашето семейство всички са счетоводители, следвай традицията.” Неразбраното и необичайното ново провокира в родителите забрани и натрапчиви желания. Детето ще расте и продължава да прави само онова, което е известно за мама (тате, баба...).
• Идеята, че детето трябва да бъде идеално – перфектното дете не пълзи по пода, не пъха в устата си мръсни играчки и прохожда във възрастта, когато това е нормално. След известно време то трябва да учи в елитен университет, да намери онази работа, която родителите му са избрали за него, и да създаде семейство с „правилния” човек. А мама и татко грижливо редят „идеалния“ му (според тях) живот.
• Животът на родителите е скучен – и фокусът на общото внимание е към детето. То е длъжно да свърши онова, което мама и тате не са успели; да покори набелязаните от тях върхове и да не допуска грешки. А родителите ще му помагат по пътя: някои неща ще позволяват, а други ще забраняват. В този случай всяка крачка, направена от детето, се смята за изключително важна.

Да срежеш пъпната връв

Важно е да осъзнаеш, че като родител трябва да подготвиш детето си за живота така, че да може само да се грижи за себе си. Родителят трябва да бъде приятел и довереник, който стимулира и окуражава детето. Помогни му да развие чувство за самоуважение като го насърчаваш. Имай доверие в способностите му само да взима решения.

Насърчавайки самостоятелността на детето, не сваляй ограниченията и контрола върху поведението му. Винаги придружавай ограниченията или наказанията с подробни обяснения. Отнасяй се толерантно към мнението и желанията на малкото, не налагай със сила своето мнение. Опитвай се да разбереш ситуацията от неговата гледна точка (не избързвай със заключенията преди да си изслушала обясненията му).

Само така детето ти ще изгради положителна представа за себе си и ще бъде самоуверено. Ще умее да комуникира, да проявява дружелюбност и изобретателност. Самостоятелното дете знае как да разрешава проблеми, отговорно е и взима самостоятелни решения.

Внимание! Дете под похлупак!

Децата, израснали под хиперопека по правило трудно се устройват в живота. Те не умеят да си поставят цели. Очакват, че всичко ще се оправи от само себе си или че някой ще им помогне. За партньор в живота си търсят онзи, който ще им създаде комфорта на детските години.

Как се става „голям”?

Процесът на съзряване настъпва постепенно – година след година мама и татко все повече се отделят от рожбата си. Всяко дете само избира пътя си към самостоятелността (според американския психолог Хофман):

Емоционално – намалява се зависимостта от родителското неодобрение или похвали.

Функционално – усвоява се умението да обезпечиш себе си, семейството и да създадеш свой дом.

Конфликтно – способност да не изпитваш чувство за вина, ако живееш по свой начин, различен от този на родителите си.

Личностно – отказ да се оценява живота от погледа на родителите. Изработват се индивидуални представи за живота, основаващи се на личния опит.