„След инцидента дъщеря ми не можа да ме познае“

Помня само мокрия нощен път, светлините на насрещната кола и шумът от счупени прозорци. И после – тишина.

- Къде е Мила? - бяха първите ми думи, след като излязох от комата. Майка ми се спусна към мен със сълзи в очите и взе ръката ми:
- Ти преживя тежка катастрофа - ми каза тя шепнешком. - Но не се безпокой, момиченцето ти не беше с теб и е добре.

Мила бе на годинка и тъй като бях разведена, родителите ми я взеха при себе си. Знаех, че няма да се възстановя скоро. Имах множество счупвания, подуто лице и насинени очи. Не приличах на себе си. Беше изключено дъщеря ми да ме види, покрита с превръзки. И тревожно се питах какво щеше да се случи, когато някой ден се върна и я взема в ръце?

Но трябваше да съм благодарна, че бях избегнала най-лошото.

Докато Миро, най-добрият ми приятел и кръстник на Мила, който беше на волана, бе загинал... Към физическата болка, отслабена от морфина, се добави и тази от неговата загуба.

Но ме поддържаше радостта, че всяка сутрин майка ми или баща ми разказваха за Мила и я чувах по телефона.

- Мама е много уморена, но ще се върне скоро - казвах на дъщеря си. Слушах нейния смях и първите й думички... Седмиците минаваха, а бавното ми възстановяване ме подлудяваше. След един месец се качих в инвалидна количка и започнах рехабилитация. Но изчаках още толкова, преди да се осмеля да предложа на родителите си да доведат Мила, за да я видя.

Знаех, че не мога да я взема в обятията си, нито да тичам или играя с нея, но не си представях, че изобщо няма да ме познае.

Със сигурност нямах много общо с онази жизнерадостна 27-годишна жена, която бях преди.

Днес тази, която и приготвяше храната, която я вдигаше сутрин, слагаше я да спи вечер и играеше с нея, бе майка ми. Аз седях в моята количка с подутини край очите и бледо лице, а тя се криеше в полите на майка ми и й викаше „мамо". - Не съм аз. Ето я мама - го поправи тя, но Мила не я чу.

От този ден започнах да се боря за възстановяването си непрестанно. Това бе битка, за да стана отново майката, която бях преди инцидента. Рехабилитацията ми помагаше за това.

Осем месеца по-късно ходех вече с два бастуна, но не можех да вдигам по-сериозни тежести и гърбът ми бе крехък. Немислимо бе да започна веднага работа и на 28 години останах да живея при моите родители.

Бях зависима от тях като малко дете.

Майка ми се грижеше за двете ни с Мила, сякаш съм по-голямата сестра на моята дъщеря. Минаха месеци, а аз се чувствах все по-потисната. Мечтаех силно да се отделя със дъщеря си, да и купувам играчки, да и върна нашия си живот, както някога.

Тази мечта започна да се осъществява след голямата ми битка да тръгна на работа. Битка, която не бих могла да спечеля без помощта на лекарите и приятелите ми, които ми намериха място в цветарски магазин. Това ми позволи да се върна в моята гарсониера с Мила и тя малко по-малко започна да ме преоткрива като своя майка.

Първата ми заплата бе най-хубавата в моя живот - тя означаваше, че най-сетне бях станала независима.

Първото нещо, което направих, бе да купя книжката „Мечо Пух" на Мила. Оттогава минаха две години и друга радост ме споходи – намерих си приятел. Срещата с Асен последното лято бе неочаквана светлина в моя живот. Но дали ще бъде такава и за моята дъщеря? Как ще я приеме Асен? Страхувам се дали едно обвързване няма да накърни нашия малък свят, изграден за двама.

Това е историята на Ели Николова от Варна

Мнението на специалиста:

Ели често е в плен на страховете си. Опасява се, че ще изгуби връзката с детето си,  че ще остане зависима от родителите си или че трудно ще се справя с предизвикателствата на живота.

Но ако погледне отстрани пътя, по който е минала, ще осъзнае, че нито един от тези страхове не е в реалността й сега.

Просто трябва да си даде повече време. А време е необходимо и на детето й, за да приеме промените. Тогава и страхът и, че ще разбие един „малък свят", ще отмине.

Важното е дали тя иска да живее в един малко по-голям свят.