Експертът психолог и психотерапевт Дора Прангаджийска определя днешната българска майка като модерна, четяща и даваща повече свобода на децата си. Именно самостоятелността като начин на възпитание на детето е темата на днешното ни интервю с експерта.
Г-жо Прангаджийска, съветвате българските родители да възпитават децата си, следвайки модела на самостоятелността. Защо това е важно?
Не бих казала да възпитават, а да дадат пространство самостоятелността да се случи. Това е естествен процес, чрез който детето се отграничава от майчината фигура и самото то е в очакване. Природата го е подготвила за това, но често мама несъзнателно възпрепятства случването му, водена от прекомерна грижа, от притеснение, че детето не може да се справи само, от страх да не бъде наранено.
Формирането на самостоятелност е изключително важен процес, защото през него детето постепенно се превръща от едно малко, зависимо от родителя и обгрижващите го фигури човече в уверен, инициативен, себезаявяващ се и себеотстояващ се възрастен. Това е продължителен процес, който понякога се превръща в истинско изпитание за родителите.
На каква възраст е хубаво да започне да се дава повече самостоятелност на детето?
С навършване на първата годинка детето започва да разбира, че то и мама са две отделни неща, и това за него е революционно откритие. То започва да тества границите на самостоятелността си, превръща се в истински откривател и започва да се противопоставя на мама с думичката „Не“. Това противопоставяне не е насочено към мама, а е средство детето да си докаже, че е различно от нея. Едни осъзнати и зрели родители могат да приемат Не-то и желанията на детето да прави все повече неща само. Да, не е много лесно и самите те са предизвикани хем да съдействат този процес на отграничаване да се случи, хем интуитивно да усещат къде точно да поставят границата.
Къде е границата на самостоятелността?
Този отговор знае единствено родителят, защото всяко взаимоотношение е уникално. Най-общо смятам, че е добре да се дава самостоятелност във всички случаи, които са безопасни за физическото здраве на детето. Да бъде насърчавано и поощрявано в нещата, които прави, нещо, което самите родители невинаги са получавали. Мама да не се притичва веднага на помощ, дори и когато детето е паднало, да не се намесва винаги в детските спорове, да уважава Не-тата на детето. Да ги уважи, означава да ги чуе, да им даде пространство, а не веднага да ги отхвърля. Тя може да ги приеме или не, но ако не ги приеме, да обясни и да се аргументира категорично и същевременно с топлота. Тогава на детето му се дава възможност хем да тества собственото си умение да се отстоява, хем да се съобразява с границите на другия.
След като на детето е дадена възможност за самостоятелен избор, то допуска грешка. Как бихте посъветвали да действа родителят в този случай?
Всъщност точно през грешките израстваме най-бързо. Една грешка може да бъде интерпретирана и като възможност за придобиване на опит. Тук отново фактор е зрелостта на родителя. Ако той не бърза да поставя оценки, а обясни с топлота и категоричност възможните негативни последици, детето ще го чуе. Може да се предложат различни други варианти на реагиране. Детето очаква родителят да бъде ментор във взаимоотношенията, то има нужда да бъде напътствано и е готово за това. Въпросът е дали родителят има търпението да е учител. Когато детето е малко по-голямо, е добре да се говори на какво го е научила тази грешка. Често обаче родителят стига до забраните и по този начин включва съпротивите на детето и го лишава от натрупване на личен опит.
С какви жестове, думи и действия може да насърчим детето ни да е по-самостоятелно?
Подходящи са всички реплики, които утвърждават детето. Дори когато критикуваме постъпка, е добре преди това да утвърдим цялата личност. Добре е да насърчаваме и поощряваме – напр. „Точно така – ти се справи прекрасно или чудесно“ (избягвайте думите страхотно, страшно, ужасно добре). Вместо „Дай да го направя аз“, може да кажете „Искаш ли да ти помогна да го направим заедно?“ или „Искаш ли да видим как би се получило, ако го направим двамата?“. Относно жестовете – избягвайте размахания пръст и агресивната поза. Много често родителите казват „Не“, усмихвайки се. Ако наистина казваме „Не“, нека то да съдържа в себе си категоричност и увереност.
Най-важното нещо, което трябва да съпътства детето, е любовта на родителите. Не само когато го поощряваме и насърчаваме, а дори когато го критикуваме и поставяме граници. В работата с възрастни хора често се появява една дефицитна реплика, която предизвиква най-мощни емоции и това е „Гордея се с теб!“. И тъй като самият родител почти не я е чувал за себе си, на него му е трудно да го каже и на детето си. Затова преди да го кажете на детето си, намерете поводи да го казвате първо на себе си.
Напишете коментар
За да коментирате с Вашето име, моля, влезте в профила си.