Зад едно подобно „просто” на пръв поглед заглавие се крие море от означаващи,структуриращи и определящи „репери”, влияещи мощно върху по-нататъшното успешно или не развитие на децата ни.
Нека започнем от самото начало - бременност и раждане
За съжаление от много години у нас битуват значително изопачаващи и объркващи схващания за това какво „трябва” да се казва на бъдещите майки, как е „правилно” да се оформят очакванията и нагласите им.
Най-обобщените съвети към бъдещите родители са от сорта на: „няма нищо по-хубаво от това да си майка - сама ще видиш”, „спокойно - като се роди детето, инстинктът на майка ще те тласка към това, което трябва да правиш” или пък абсолютно подвеждащото: „ето - тежкото вече свърши, сега като родиш, трудната част приключва и остава само да се наслаждаваш на детето си...”
Подобни „съвети”, освен че са неверни, са и значително затормозяващи за и без това обърканата млада майка. Защо ли? Ами защото рядко се казва останалата част от истината - че докато е била бременна, жената може би не е разполагала с тялото си свободно, но е разполагала със значителна част от времето си. Когато детето се роди не разполага дори и с времето си. Не се казва и че умората от майчинството може да накара една жена да се държи абсолютно неадекватно, понеже липсват както обичайните социални контакти, така и обичайният край на „работния” ден (всъщност за известен период от време жената е на почти 24-часов работен ден). Капак на всичко е сблъсъкът на реалността (перманентен ангажимент, недоспиване, кърмене, ситуации, в които не знаем как да реагираме и се чувстваме безсилни, или трудности, за които дори не сме подозирали) и розовите облаци където е държана бременната жена (вместо да бъде спокойно и адекватно подготвена за майчинството, тя необмислено е тласната към еуфорията „да бъдеш майка”). Логичният резултат при сблъсъка на сладострастното мечтание и реалната действителност е разбира се появата на постродилна депресия.
По време на цялата бременност и особено след раждането, фигурата на бащата е от изключително важно и структуриращо значение. Този факт обаче често е пренебрегван или откровено неглижиран както от самите бащи, така и от роднините на бъдещите родители. Не рядко ролята на бащата се свежда единствено до набавяне на необходимите материални средства за издържане на семейството.
В интерес на истината жените често търсят и се опитват да правят съпричастни съпрузите си в периода на бременноста и особено след раждането, но резонно се появава някоя „знаеща” баба, която се опитва да изземе родителските функции на бащата. Притеснителното е, че настоящите татковци нямат нищо против да отстъпят това място на друг.
Ролята на бащата по време на бременността е ориентирана както към съпругата, така и към нероденото дете.
Освен дискутирането на настъпващите промени и виждания за съвместното бъдеще на семейството бащата е фигурата, която трябва да поеме и да даде думи на тревожността на майката. Това е двустранен процес, който освен че редуцира (до известна степен) страховете на майката и дава сигурност и надежда в избора й на партньор, създава предпоставки за зараждането, оформянето и поемането на бащинските функции и отговорности у мъжа. Този факт не е за пренебрегване, тъй като често сме свидетели на известна несиметричност в двойката - жена, която е приела ролята и отговорността на това да бъде майка и баща, който е такъв единствено от биологична гледна точка. Обикновено упреците на жената към мъжа са, че предпочита приятелите, забавленията, работата си пред това да помага в отглеждането на детето им. Докато мъжът упреква жена си, че му отнема свободата, че е скучна, че не всичко се върти около детето и т.н.
Видно е,че ако очакванията са с раждането на детето у мъжа да се появят автоматично родителски чувства (както обикновено става при жената), е твърде вероятно това да не се случи по начина и в срока, който съпругата си представя. Затова вместо пасивно очакване и делегиране на родителски функции на трети лица, би било добре младите родители да отделят достатъчно време и внимание да бъдат заедно и да обсъждат съвместните виждания и планове за бъдещето на семейството.
Валентин Стоилов е бакалавър по Психология, магистър „Семейна терапия и консултиране на лица с увреждания” в СУ „Св. Климент Охридски”.
Котерапевт в екип за индивидуална психоаналитична психодрама.
Работил е като педагог и психолог в „SOS-Kinderdorf-Детско селище, с. Дрен, България”, както и като психолог към Дневен Център за Рехабилитация и Интеграция на Деца със Специфични Нужди - “Покров Богородичен”.
Напишете коментар
За да коментирате с Вашето име, моля, влезте в профила си.