Блог

Историята на едно раждане

• от •

Да, да родиш е нещо много специално. Звучи тривиално но е точно така. Сега като се връщам назад във времето и си мисля с усмивка за моето си раждане.Първо да кажа 4е за мен бременноста беше изпълнена с тревоги като, как изглеждам, дали ще надебелея, как ще си върна формата, гълтане на корема, спортуване всеки ден безотказно. Да си призная аз забременях за ради своя „приятел” и за да си взема малко по4ивка от работа т.к. от 18 годишна работя без пирно.  Казвам приятел защото след 14 години Веско е най-близкият ми и доверен приятел. Опитвахме се няколко месеца, аз изкупих тестовете за бременност от близката аптека, правех си тест дори по няколко пъти на ден – за по-сигурно, липсата на 2те чертички ме разочароваше, докато един ден поредния тест не отчете 2 червени линиики. И тогава ме обхвана пълна, тотална паника. Неможех да се спра да плача... О ужас, сега вече всичко придобиваше истински размери, ще трябва да се откажа от целия си прекрасен егоистично построен живот. Главата ми щеше да се пръсне от бошуващите мисли за това как ще кажа на работа, какво въобще ще правя ако не ходя на работа, какво ще се случи с тялото ми. Разбрах че вече завинаги ще трябва да забравя за пътуванията си и работата по корабите, за кариерата си... Боже как се уплаших в този миг.И понеже не се давам и винаги „пазя” самообладание, не се вдетенявам и не писукам от умиление, тайничко отварях разни форуми и воайорствах из изживяванията на други бременни жени. А през деня се мятах на колата, псувах другите шофиори, бягах на крос тренажора с часове, чистих апартамента из основи, обувах най-високите си токчета. Надявах се че ще съумея да се заблудя сама че нищо не се е променило. Така в някаква еуфорична лудост преминаха 9те ни месеца.Умирах от страх как ще премине раждането, по-скоро колко ли ще ме боли. Толкова се страхувах, чак се вцепенявах от страх и отказвах да обсъждам темата с когото и да е, дори и с моята лекарка. Но бях решила че ще родя по естествен път, защото на 32 години никога нямаше да мога да се възстановя от едно секцио и корема ми никога нямаше да се прибере. На 2 юли (термина ми) разбрах 4е имам 1 см разкритие от няколко дни но раждане не започва, затова се уговорих ме за 4.07 да предизвикат такова. Цяла вечер не можах да спя от притеснения, чак корема ме свиваше от страх. Сутринта прокървих, отидох в болницата взеха ми документите. Там имаше жена която викаше от болки, ама аз нали все още чаках моите големи болки, а и бях се гримирала, прическа и маникюр, та ходех изправена и наперена като на ревю. И ...спукаха ми водите, клизма, система за предизвикване на родова дейност, епидуралната, и докато оправях клюките с моята лекарка, 3 напъна и ..... в 11,30ч аз родих. Така и не разбрах кога стана. Дадоха ми да целуна едно слузесто, малко, сторими се и уплашено, ококорено животинче.И в този миг всичко се преобърна.Аз родих с усмивка, и до сега е така, всеки път като погледна или само като си помисля за моето малко момче се усмихвам.Нищо в неговото отглеждане не ми тежи, дори по-скоро се страхувам, че времето лети и аз няма да мога да се наситя до край на всеки един прекрасен ден заедно с него. Изкам да се потопя в изживяванията си, да грабя с пълни шепи от чудесата които ми предлага моя син. Дъхът ми спира от щастието което ме обгръща. Благодаря на Бог, че мога да се нарека майка и да изпитам тази радост която с думи трудно може да се опише.
Раждане