ОТНОВО НА РАБОТА...

Дойде дългоочаквания момент да се върна и аз на работа. Доста време ми трябваше, да обмисля кога точно да стане това- дали да се върна по-рано или да изчакам да ми изтече майчинството. И докато се колебаех и си задавах въпроси, на които нямам отговори-времето неусетно мина. Да не забравяме и факта, че бях принудена да чакам почти да края, тъй като яслата все още не беше готова./и все още не е/. Но вече нямаше накъде и се реших-ще тръгвам на работа. Дотук добре. В един момент започнах да се замислям дали ще се справя и с работата и с детето. Дали ще мога да се грижа за него пълноценно? Оказа се, че Малчо свикна с промяната по-бързо от мен. Ако може да се каже "свикна", защото според мен не е усетил никаква промяна, понеже дядо му често идваше да "спасява" положението, когато бях заета или не се чувствах добре. Дори сутрин като стане сам ми казва "чао". Когато за първи път ми каза така, се чудех да се смея ли, да плача ли. И това го преживях. Преживях и промените в офиса, заядливата колежка, която си мислеше, че е шефка и си позволяваше да се държи грубо с всички. Преживях и промяната в отношенята на хората около мен в офиса. Все едно това са хора, които виждам за първи път. В един момент след всички тези наблюдения и доста други, започнах да се питам какво правя ТУК, а не си стоя при детето? Изпари ми се и желанието за работа..Минаха САМО 2 ГОДИНИ, А ВСИЧКО и ВСИЧКИ ТОЛКОВА СА СЕ ПРОМЕНИЛИ!

Най-важното за мен е, че след цялата тази лудница, вечер бързам да се прибера, защото знам, че Някой ме чака, че този Някой ме прави щастлива.....и забравям ВСИЧКО останало, всички други проблеми и мисли! Поне до другия ден, когато всичко започва отначало и така......животът продължава!

Малчо го гледа баща ми, като от яслата ни увериха, че скоро ще е готова /е, уверяват ме така от 1 година вече/.