Срамната професия

Избрах си професия. Време беше. Може би е малко неудачно да го наричам точно така, факт е, че името не променя съдържанието.

Реално погледнато съм си я избрала отдавна тази професия, но не съм го осъзнавала…

Да бъда майка! (не домакиня, има разлика между двете)

Всъщност аз това винаги съм си представяла, не че ще бъда примерно балерина, журналист, коминочистач… Като ме питаха каква искам да стана, аз не знаех какво да отговоря, защото в моите представи присъстваше само това – да се грижа за дома и семейството си. Когато забременях, усетих много силно този порив. Отне ми известно време да се преборя в главата си с установените норми – детето на градина, мама гради кариера… Честно да си кажа тази перспектива винаги ме е ужасявала.. Аз, да градя кариера… пълен абсурд! И някак си преди да забременея и родя това ме подтискаше, че ще трябва да „работя“, при това работа, която не ме вдъхновява. Търсих дълго и упорито работа, която да ми подхожда, да предизвиква в мен трепет и ентусиазъм, но не открих такава извън майчинството…

Не ме разбирайте погрешно. Да бъдеш майка и да работиш майка е състояние на духа. Не означава непременно, че ще си останеш у дома с децата.  Просто това е конкретно моя правилен начин! Познавам и такива, които успешно съчетават кариерата с майчинството и едното не пречи на другото (но аз не съм такъв човек просто).

Не го правя защото така трябва, не се жертвам за детето си. Правя го защото искам, защото така го чувствам! Защото ми доставя огромно удоволствие! А и много неща, които са част от всекидневието на  работещия човек никак не ми допадат, просто не са за мен.

И не мога да прежаля детето си да го поверя на някакви особи, които наричат себе си „педагози“. О, да, има прекрасни педагози и начални учители – усмихнати, човечни, съпричастни… Но си е направо гол късмет да попадна на такива!

В един момент тъкмо се бях попримирила с идеята, че рано или късно трябва да го пусна на градина. След това четох някои неща, които направо ми обърнаха сърцето и тогава взех окончателното решение, че не мога да подложа детето си на това! Знам, не е гаранция какво и как ще му се случи. Но има неща, от които мога и трябва да го предпазя и ще го направя. Не, не смятам детските заведения за световно зло, но това, което е тук в България е пълна скръб… Не ми се коментира просто!

И не, няма да изостане от връстниците си, нито ще стане асоциален. Има достатъчно организирани групови занимания за деца на различни възрасти, има много детски клубове, където преспокойно може да си общува с връстници… Всичко е въпрос на желание и организация… А и аз самата съм достатъчно кадърна и изобретателна за да съумея да запълня ежедневието и на двама ни с приятни и полезни дейности, които обогатяват и двама ни.

Тъжно ми е, че в България се гледа като на нещо срамно това да си останеш у дома и да си гледаш детето, вместо да работиш нещо, което в повечето случаи нито те удовлетворява, нито е добре платено. Но така или иначе не ми пука какво мислят хората за мен, не е моя работа…. колкото и да се врът в живота ми и под чаршафите ми, собствения им живот няма да става по-добър … но това е друга тема!

Не, не се отказвам от живота си и самоличността си. Защото това са живота и самоличността ми! Не се отказвам от идеите и проектите си. И знам, че полека-лека ще ги осъществя. Но едно е сигурно, работата би ми пречила да бъда както майка, така и да осъществя мечтите си. Още не се е появила работата, която да ме накара да потреперам от вълнение и да кажа „Ето това искам да върша цял живот!“.

За сега, единственото нещо, което искам да правя цял живот е да се погрижа подобаващо за детето си! Пък после… каквото сабя покаже!

сряда, 24 март, 2010