Как се появи на бял свят синът ми Божидар

Малко предистория:

Изкарах една съвсем нормална бременност. Смених пет-шест лекаря, докато не намеря "моя". Забавно е защо смених първия - защото не ми правеше нищо, извън полагащото ми се по здравна каса.  По-забавното е, че на сегашния си акъл точно него бих предпочела при една следваща бременност.

След като обиколих няколко прехвалени доктори реших да се спра на Токуда и д-р Герганова. Отидох при нея в средата на седмия месец някъде (не помня добре). Започнах да ходя при нея през седмица - тонове на бебето, ехограф. "Оу, до термин ще стане много голямо!" - "Колко голямо?"- "Ами сега е между 3 и 3,6 кг!" (това го чух, седмица преди термина). Ясно бях й казала, че много държа на нормално раждане, като незнайно защо, наивно си мислех, че нормално и естествено са едно и също за лекарите. Уж бях добре информирана, четях доста, ходех на курсовете на Роси... Но незнайно защо докторката все някак си успяваше да промъкне идеята за секцио...

***

Терминът ми беше на 22ри май 2008 година. Сутринта на 22ри се събудих с доста силни болки и контракции на около 4-5 минути. Полежах малко в опит да поспя още, но не се получи. Когато отидох до тоалетната видях, че ми е паднала тапата! Но някак си бях спокойно, имах дълбокото вътрешно усещане (което не послушах), че още не е дошъл момента. Мъжът ми ми направи закуска и започна да ме убеждава да съм се обадела на докторката "за всеки случай". Аз се дърпах дълго време, не исках още да й се обаждам. Но накрая се предадох и се обадих. Тя ми каза да отида в болница. Аз си досъбрах багажа и се озовахме в болницата.

Направиха ми запис – беше отличен, контракциите също бяха хубави. Имах и около 2-3 см разкритие. Но се оказа, че малкия още не е слязъл достатъчно надолу в малкия таз и главичката му все още е подвижна. Тогава и през ум не ми мина, че може би въобще не е дошъл момента за раждане, въпреки, че си бях наумила, че ще се роди не на 22ри, а на 25ти май.

В 14 часа ме приеха в отделението. От там нататък вече ми се губи като часове, но помня, че два-три часа нямаше никакво развитие. Имах силни контракции, но разкритието ми не мърдаше. Докторката изглеждаше притеснена от това, а аз имам чувството, че бях забравила всичко, което знаех, явно доста се бях вглъбила (доколкото можеш да се вглъбиш в себе си  в болница). Та притеснението й се прехвърли и на мен. Позволих да ми спука мехура с надеждата нещата да потръгнат. Уви, времето не работеше в моя полза! За около 2-3 часа (а е възможно и толкова да е нямало) разкритието ми стана четири сантиметра. Контракциите ми се засилиха, но според акушерките не бяха достатъчно ефективни, защото бебето все още е подвижно и не може да прави разкритие. Това много ми се наби в главата. Честно да си кажа се паникьосах. От това се засили и болката.

Докторката предложи система окситоцин, аз приех. Помолих да пуснат мъжът ми при мен! Много зле се чувствах и знаех, че ще ми е по-добре, ако той е покрай мен. А и той много искаше да присъства. Много се зарадвах, като ми казаха, че може да дойде.

Когато пристигна тъкмо системата беше започнала да "действа". Ефекта за жалост беше отново никакъв, освен още по-силна болка. Антон и докторката ми викат да дишам дълбоко, докато имам контракция. Ама какво ти дишане, направо дъхът ми секваше и се стягах още повече. Мъжът ми успя да ме накара малко да стана от леглото и да се пораздвижа. Хем да ми поолекне на мен, хем да помогнем на бебо с малко повече гравитация…

Разкритие - все така 4 сантиметра, контракциите си бяха същите като честота и сила, но боляха ужасно. Нямах сили да се разхождам и лежах на леглото през повечето време(not smart), акушерките не настояха особено да сменям позите. На всичкото отгоре изгарях от жажда, но не ми даваха вода "в случай, че се наложи секцио".

Сложиха ме отново на запис. Всичко беше наред - силен и хубав пулс. А и вътрешно знаех, че всичко е наред. Но паниката все повече ме завладяваше. Болеше ме, а полза от болките никаква. Докторката само повтаряше "Не става, не става!"

Чувствах се изтощена и изтормозена. Разплаках се и исках вече всичко да свърши. Казах на мъжа ми, че не мога повече. Започнах да искам да ме срежат вече, да не ме мъчат повече...

Докторката дойде към 21 часа. Пак ме прегледа... 4 сантиметра... Имах чувството, че няма смисъл да се боря повече, особено след като ми казаха, че бебето се е извъртяло с гръб към изхода...

Изгониха мъжа ми навън и ме заведоха в операционната.Видях голям зор докато ми сложат упойката. Треперех цялата и от контракциите не можех да се свия. И общо взето всяко докосване ми беше болезнено. Анестезиолога успя чак на втория или третия опит да ми сложи упойката. Уж ми даде и нещо за успокоение, ама от него само ми се замая още повече главата и се паникьосах още повече…

Когато ме хвана вече упойката се почувствах направо като прасе на заколение! Чувах смътно какво става около мен… Усещах че ми правят нещо и докато се опитват да извадят бебо. "Дърпай, дърпай, не иска да излезе!" И малко след това някаква жена ми вика „Честито! Имате момченце!“ и ми показа гривничките. Дори и да са ми го показали, не си спомням… После вече си спомням, че пуснаха мъжът ми при мен да ме види за малко…

***

Не знам какво да кажа като заключение. Още не мога да забравя думите на гинеколожката, докато чакахме да ме приемат в отделението: "Трябваше да те пратя да си ходиш!" Трябваше я... Още изпитвам известна вина, че сама позволих да ми се случат тия неща. НО получих и добър и полезен урок. Вярвам, че ако имах едно нормално класическо болнично раждане, никога нямаше да стигна до решението за неасистирано домашно раждане, нито пък щях да срещна такива страхотни хора.

От тогава до сега, за почти две години, възгледите ми за бременността, раждането и отглеждането на деца много, много се промениха. Не че не съм знаела тези неща преди, но някак си имах чувството, че не са за мен. Сега мисля инак. Завръщане към природата!

Надявам се след време да мога да ви разкажа за моето прекрасно free birth!