Блог

Преждевременно раждане

• от •

    Преждевременното раждане може да се определи с една дума и тя е шок. Независимо дали говориш за него, или не, то остава в съзнанието завинаги и темата за теб е вечно актуална, защото си го изживяла, но не и преживяла. Въпросът защо се е стигнало дотам и самообвиненията са нещо ужасно и затова в тези редове искам да напиша това, което аз имах нужда да прочета, след като родих преждевременно.    Никога и през ум не ми е минавало, че нещо подобно може да ми се случи. Притесненията ми по-скоро бяха дали мога да забременея, защото съм имала проблеми с цикъла. Когато обаче двете чертички станаха действителност, светът ми се обагри в розово и съзнанието ми започна да рисува картинките от детските образователни книжки на красива бъдеща мама с все по-голям и по-голям корем, с мен в главната роля, разбира се. Реших, че веднага след положителния тест ще отида на лекар. Очаквах подробни напътствия какво точно да правя в новия си статус на бременна, а ме зашлевиха с: “И какво, ще правиш ли аборт?” Няма да забравя тези грозни думи цял живот! Може би защото бях на 22г. И все пак това не ги оправдава. Изписаха ми фолиева киселина. Първата грешка, която осъзнах, че съм допуснала, беше, че тя се пие три месеца преди забременяване. Втората грешка излезе наяве при първите ми рутинни изследвания – трябвало е предварително да отида на гинекологичен преглед. Откриха ми раничка на шийката на матката, за лечението на която обаче трябвало да изчакам девет месеца. Казаха ми го между другото и не предполагах, че тя ще се окаже една от главните причини за преждевременното раждане. Раната е отворена врата за бактерии и вероятно това е причината за майчино-феталната инфекция, посочена в епикризата на моето бебе. Главна роля неминуемо е изиграла и анемията, която развих по време на бременността, въпреки че съвсем целенасочено включих в менюто си месо (дотогава бях вегетарианка) в името на едно здраво бебе. Влияние оказа и напрежението около образованието ми – беше последната ми година в университета. Допълнителен и постоянен товар бяха обтегнатите отношения в семейството ми. Оценявам като грешка и това, че не смених наблюдаващия ме лекар, тъй като не получавах нужното внимание и компетентно отношение.     Знаците за предстоящето започнаха още при първите ми кръвни изследвания, които показаха много ниска кръвна захар. Прилошаваше ми непрекъснато, но с напредването на бременността вече виновен е бил ниският хемоглобин ( 78 ). В шестия месец влязох в болница за задържане заради контракции. Овладяха ги бързо, но ми откриха анемия и оттам започнаха посещения при хематолог и купища лекарства и инжекции. Те спасиха положението месец, до онзи ден, прекаран целия в учене за изпита на следващата сутрин. И в разглеждане на бебешки сайтове – вероятно подсъзнателно предусещане, че бебето ще реши да поеме към света извън мен в най-дългия ден от годината. Може би заради напрежението не бях усетила болки, но в 22.30ч. почувствах силни контракции. Засякох ги – през четири минути. Съпругът ми дотърча от работа и потеглихме към Шейново, аз с убедеността, че отново ще лежа за задържане, както месец по-рано. Но се установиха девет сантиметра разкритие и ме отведоха в предродилна зала. Сложиха ми система, биха ми окситоцин и в 1.30ч. на 23.06.08, в първия ден от осмия месец на бременността ми, се роди моето бебе – 41см, 1850г. Показаха ми го за секунда, но за мен беше важно да го чуя и той проплака. Не е дишал самостоятелно още дълго обаче, тъй като в 5ч. са го интубирали, а по-късно са го отвели в Университетска детска болница, където са го сложили на командно дишане в кувьоз. Думата “кувьоз” за мен означаваше ослепяване, тежки мозъчни увреждания, ДЦП… Сега обаче това нямаше значение, важното беше той да оживее, знаех, че ще го обичам, каквото и да се случи с него. След терапия със сърфактант, албумин, антибиотици и кръвопреливане, след прекарана пневмония и физиологична жълтеница, на седмия ден след раждането Ники беше екстубиран и вече дишаше с кислородна маска, а седмица по-късно го преместиха в Първа градска болница за захранване, понеже междувременно беше свалил от теглото си ( 1760г ). Отначало го хранеха със сондичка, а след като вече не беше в кувьоз (след още една седмица), започнаха с биберон. Всеки ден звъняхме по телефона или ходехме до болницата, за да ни кажат четири цифри; не подлежи на описание от какво значение бяха те за мен и колко съм се радвала, когато е наддаваше 20г. и как съм плакала, когато теглото му не мръдваше. Да броя грамчета и да моля за малко повече информация (свижданията бяха лукс) – това беше животът ми 37 дни. Чувствах се абсолютно безполезна. Бях станала майка, но бях без бебе. Толкова ли ужасна бях, че собственото ми дете нямаше търпение да се раздели с мен, да ме отблъсне? Бях виновна, защото след лежането за задържане в болницата вече прекарвах почти изцяло времето си вкъщи и с магнитни буквички върху хладилника вкъщи бях изписала “9 месеца бебечакане се точат бавно”. А то се роди толкова бързо и така ми липсваше сега, защото вече не бях бременна, не усещах подритванията му, него го нямаше. В родилното беше адски трудно да гледам как другите майки кърмят бебетата си, а моето мъничко същество беше някъде там само и се бореше за живота си. Намериха се и “доброжелатели” – роднини и приятели, - които много ми “помогнаха” да се съвзема, като ми подмятаха, че трябвало повечко да ям, била съм им слабичка и затова се било случило всичко. Единствената ми подкрепа беше моят съпруг, който пренесе грижите освен към мен, и към нашето малко човече. Много му се събра и на него, защото сновеше между двете болници, разкъсваше се между неутешимо плачеща съпруга и бебе на ръба на живота. Даде си и кръвта за нас, буквално и преносно. Бяха му позволили да го види няколко часа след раждането и доста по-късно се осмели да ми сподели, че никога няма да изпита по-голям страх от това да гледа как сърчицето на нашето бебе бие лудо и се описва над гърдичките му.  Аз видях сина си за първи път едва 5 дни след раждането – беше едно мъничко човеченце, но си имаше всичко; почувствах облекчение, защото беше напълно оформен и дори изглеждаше по-голям, отколкото си го представях (бил е подут от системите). Личицето му не се виждаше, понеже беше на фототерапия; целият беше в тръби, игли, апарати. Исках да го докосна, да го гушна, но не можех да му помогна, защото вече нищо не зависеше от мен – той се бореше сам за живота си, моят малък Айрънмен (шегувахме се така с баща му, защото бях на желязотерапия по време на бременността). Единствената помощ, която можех да му окажа, беше да поддържам лактацията, като цедях кърма по шест пъти на ден. И му дадох името на баща ми, който е най-силният човек, когото познавам, с надеждата, че малкият Никола ще вземе от силата му, за да се пребори.    Спасение от непрестанната болка и неосисуемо притеснение намерих в учене и седмица след раждането се явих на първия изпит от последната си сесия, а после и на останалите. Чувствах дълг към Ники да го направя. Той беше страдал от часовете, прекарани от мен в седнало положение пред лаптопа. Нямах право да се откажа сега и да го лиша от майка, която поне да е образована, за да му осигури добро бъдеще. С тези убеждения си вдъхнах малко оптимизъм и бях възнаградена, когато на 30.07 гушнах бебешонито за първи път. Благодаря на щастливата случайност, че родих точно в София, защото тук са най-добрите неонатолози и разполагат с най-добрата апаратура в България. Ники най-накрая се прибра у дома, 2350г, 43см, ококорен и широко усмихнат. Не можех да си представя как ще порасне този сладък мъник. Толкова беше дребничък и всички дрешки му бяха големи. В опасенията си да не му е студено му бяхме купили зимни бодита, които така и не влязоха в употреба, тъй като независимо че е недоносено, едно лятно бебе си е лятно бебе. Имаше страхотни колики и плачеше много, а изпиването на 45г АМ му отнемаше около час, защото заспиваше, но се справяхме. Важното беше, че офталмологичните прегледи и трансфонтанелните ехографии, на които го водехме, не показваха отклонения от нормалното развитие. И така Ники започна бавно, но сигурно да расте, да ходи по разходки и сега, година и два месеца по-късно вече не се спира на едно място, непрекъснато бяга, крещи, преравя къщата и е голям  пакостлив чаровник.     Изводите, които мога да направя за себе си и които да послужат като съвет, са, че предварителната подготовка за забременяване е от изключително значение. Хубаво би било да се направят и изследвания като фетална морфология и биохимичен скрининг, а 3D ехографът да не се счита само за вълнуваща възможност за запознанство с бебето преди да се е родило. Неподозирано голяма роля играят и спокойствието и настройката на бъдещата майка – аз през цялото време ходех до тоалетната със страх, че може да прокървя; след престоя си в болница се обезокуражих и се лиших от разходки, които са толкова важни в този период. Мога да кажа, че подсъзнанието също не бива да бъде пренебрегвано, защото два дни преди раждането си направих фотосесия, сякаш съм знаела, че това ще са последните ми снимки като бременна, а също така изпитах непреодолимо желание да купя нещо за бебето и Ники се сдоби с първата си дрешка.     За себе си съм открила допуснатите грешки, анализирала съм ги, вече знам какво трябва и какво не трябва да правя като бременна, какво да очаквам и за какво да внимавам и затова дълбоко в себе си желая да приложа всичко това на практика (в едно по-далечно бъдеще обаче) с едно второ бебе, с желанието този път всичко да е перфектно и да се насладя на щастлива и безпрепятствана бременност, на гушването на малко ревящо човече минути след като се е родило. Надявам се моята история да е помогнала с нещо поне на една майка, родила преждевременно, или на една бъдеща такава – да следи за сигналите, за да не прави изводи постфактум и да не се превръща в половин неонатолог. Хубаво би било майките да споделят по-открито  и свободно опита си, за да помагат чрез него на други като тях и за да се раждат здрави бебета.    
Бременност