Колко много боли

Това е историята на моята сестра близначка,която безкрайно много обичам...

Сърце под моето сърце

Какво е животът? Какво е съдбата? Кое има смисъл и кое запълва празнотата в душата?
Един детски смях, една нежна длан, едни прекрасни детски очи, събрали в себе си топлината и цялата обич във Вселената - кръв от твоята кръв, плът от твоята плът, същество създадено от тайните канони на природата, сляло в себе си в неразривна цялост- поток от генетична информация и вродени добродетели от два свята, два Космоса- на мъжкото и женското начало - тези, които наричаме родители!
За някои това Чудо, наречено дете- вече e Реалност! За нас с моя съпруг все още е една несбъдната мечта от 7 години насам... Вече съм на 30 г., както и той и пътят ни дотук бе сложен, труден, криволичещ, клокочещ от болка, изпълнен с диво отчаяние, стаена ярост и сподавен стон, който като барабан раздира гърдите ми и търси брод да излезе навън...Понякога незнам какво ме крепи, кое ми дава сила да вървя напред, защото колкото и успехи да съм постигнала, колкото и добрини да съм направила, ЕДНА МОЛБА-най свидната, все още не е чута...
Колко търпение е нужно и колко болка, за да се сътвори живот? Колко сила и каква магия е скрита в тайнството на Зачатието?
Ако някой каже, че срещу този океан от терзания може да устои, без да се промени, без да загуби посоката и себе си- то аз го поздравявам, защото е адски трудно и тягостно да бъдеш силен и да съхраниш целостта на брака си, когато най- естественият биологичен закон- продължението на рода е нарушен, а с това и баланса на жизнени цели, семейни взаимоотношения, роднински връзки, увереност и самоуважение!
Аз преживях 2 спонтанни аборта, след трудно забременяване... Единият беше на 07.10.2003г.- в края на ІV-ия месец, а другия през 2005г.- т.нар. „кухо яйце”. Сега това са само факти, а тогава беше съизмеримо с емоционален циклон, опустошил безвъзвратно най-първичното нещо у мен- усещането за жена, блянът да бъда майка!
Помня полюсите на сетивни възприятия, когато за първи път след 2 години неуспешни опити за забременяване- тестът ми за бременност показа 2 розови чертички... Беше водопад от емоции: от екзалтирана радост- до вопъл от неудържими стенания...
Бях в банята и държах теста неуверено и плахо, сърцето ми биеше лудо, ръцете ми трепереха. Дори не помня, че бях извикала, тъй силно, че съпругът ми, който спеше се стресна и попита: „ какво има?” Все още пазя в кътчето на моята душа спомена за озареното му лице в онзи миг, когато хвана ръцете ми, погледна теста и почна да скача като малко дете неудържимо и бурно, а щастието му се четеше в огромните му сини очи!
В началото на ІІІ-ия месец ме приеха в отделението по патологична бременност, тъй като имах болки в левия бъбрек- всичко се развиваше добре и в деня на изписването при рутинен ехографски преглед, докторът констатира: „плодът няма сърдечна дейност”. Думите му отекваха в съзнанието ми, но аз не помръдвах, стоях на кушетката и не можех да се изправя... Екип от доктори........ въртележка пред очите ми. Нищо не чувах, освен бясния ритъм на собственото си сърце. Мислех, че е сън и исках да се събудя, а не можех... Една година след това още не бях успяла да се съвзема от случилото се. Видимо нищо не личеше- ходех на работа, работих по-усърдно от всякога, но нещо в мен се беше пречупило, скъсало, не можех да го обясня. Супругът ми ме обсипваше с грижи и внимание, беше много нежен и всеотдаен, но аз бях далечна и друга, скърбях по загубата много силно. Бях сънувала, че е момче, макар че не беше определен пола му преживе...Чувствах се различна, погубена, Изгубена!!!
А какъв е парадокса- кое ме съхрани и кое ми даде сили все още да вярвам и да продължа борбата- работата ми в един дом за деца октомври 2004г. По професия съм социален работник и въпреки подготовката ми на студентската скамейка, никога не бях упражнявала работата си в тази насока. Нямах очаквания, дори мога да кажа съвсем откровено, че изпитвах лек страх, но още 1-вия ден аз бях преобразена, възродена- за мен започна нова страница... Не знаех, че вътрешно притежавам такива качества, създавах бърз, непосредствен контакт с децата, чувствах се заредена-аз давах, но и получавах толкова много- емоционалното богатство е ценност, която ние подценяваме, не й отдаваме значение, а всъщност вътрешната хармония зависи до голяма степен от баланса на тази невидима материя... Усмивките на децата около мен, заниманията с тях, радостта в детските очи- бяха за мен онзи балсам за душата, който накара раните ми да заздравеят и колкото и метафизично да звучи- забременях на 1-вия месец от новата си работа- уви пак завършвайки неуспешно в края на ІІ-рия месец.
Оказа се в края на 2006г., чрез лапароскопско изследване, че страдам от ендометриоза ІV гр. Минах процедурата с лечение с Диферелин ампули и оттогава до настоящият момент отново се надявам, че въпреки диагнозата не съм обречена, а имам шанс за собствено дете. Миналия месец получих потвърждение, че сме одобрени с моя съпруг за програмата ин-витро, вярвам че трябва да продължа да се стремя към най-хубавото нещо – да даря живот на едно безценно същество, да напиша сама приказката от вълшебства- знам че може би мечтателството е вредно, но без мечти- животът би бил скучен, сив –без багрила и шарки! Една моя приятелка ми каза: Тези деца, които се раждат по-трудно ще бъдат пречистени- надявам се да е така, от капката сълза да се роди и моя син или дъщеря, прероден в светлина и красота!!! Копнея да усетя ритъма на неговото/ нейното сърце под моето- да изживея онзи вълнуващ миг, в който да чуя побеносния гръмък плач на новороденото мое ангелче...надвило вражеските пречки за сътворението му...!!!

izabelle

Пожелавам ти цялото щастие на света, сестричке и знам, че това за което толкова силно копнееш ще се сбъдне, просто ПОВЯРВАЙ!!!ОБИЧАМ ТЕ!!!