Фром Поетеса 2

***
Дъждът ..е като пред сбогуване
с ленивото безгрижие на стъпките
и с писъка на уличните лампи,
които колебливо се разсъмват
край моя булевард – (и виждам
как после гаснат потреперващи);
Tрамваите с прилежна мелодичност
отново ще прегърнат свойте релси..
И аз така ще чакам много дълго
трамвая, който не тъгува
и който ми намига светложълто,
и някак все ще ми се струва,
че старият съновник е познал,
когато ми предрЕче сбъдване
и цигански лета като в Октомври,
откраднал най-последното им слънце
за мен. И ще го пазя в погледа
на вечния усмихнат ватман..
А после няма да си спомням
къде да се завърна пак..обратно..
На спирките дори ще им е тъжно,
че тръгвам, без да им помахам.
Дъждът сега e като пред сбогуване..
А там след него пак ще ме очаква

...далечното пътуване към себе си...

----------------------------------

 Когато котвите..

Нозете ни сега са две вълнения,
прегърнали умората на чайките,
които се превиват ожаднели
да пият прашното им бягство.
До прИстана с разпалените фарове
следи от нецелунати надежди
примамват пак очите ни, когато
от обич ослепели сме... Усети ли
как с тебе сме препънали- неволно,
минаващия кораб на мига?
По мидите остана само спомен
и пясъкът в часовника преля...
Но утре ще достигнем тайно
и кораба с целунати надежди.
А котвите - ще бъдат обещание,
че няма да избягаме от себе си...

 --------------------------------

 Да, аз съм уличница- както ме наричаш,
защото всички улици са мои,
вървят през мен вулгарно-неприлични,
привличат ме до край
до изнемога..
И винаги съм адски безпосочна,
такава...разпиляна и бездомна.
Наподобявам скитница, защото
примирието НЕ е моят дом.
Разбираш ли - не нося и часовник,
понеже да флиртувам с вечността
изглежда е любимото ми хоби-
типично е за улична жена,
продала се за нещо скъпо,
което е мечтала до сълзИ.
Е, аз ще се продам - престъпно
на Вятъра. А ти ме спри
и ако дръзнеш даже ме застреляй
с едната си (добра) праволинейност,
натрапена като потребна вещ,
която пазиш винаги до тебе.

Но ти ще видиш как ще прелъстя
последните ти стъпки по тротоара,
прилежно запечатали дъха
на всичките погубени желания,
които си убивал ужасЕно
от страх, че вече даже нямаш сили
да понесеш щастливото. Но мен,
но мен така не можеш да убиеш.
Да, улична съм - жалка и ненужна
за твоето изискано сърце.
Душата ми е уличница всъщност,
защото няма никога да спре
да търси най-щастливите посоки,
а твоята ще бъде предразсъдък -
притиснат под нозете ти, защото
след утре ще е вече твърде късно...

----------------------------------

 Ела - ще ти погледам на кафе-
ще седнем с теб на масата във хола;
ще бъде по-горчиво от страха,
по-парещо от нелечима болка.
Ще бъде понеделник. Ще вали.
(защото май така е по сценарий).
Дъждът е пленник в тъжните очи,
а нашите отдавна го познават.
Ще седнем с теб.. От другата страна
скандално ще нахлуе тишината.
Часовникът ще спре да вярва в нас;
стрелките му от гняв ще се прехапят,
(когато счупи бъдещето!). Там,
зад чашите ще бъде много тъмно.
Ще видя после блато покрай храм
и пътища от шипки и от стръмно.
Ще плисне любовта ти по ръба..
Утайката в кафето ще прелее.
На пода ще се слеят две петна..

А две посоки в нас ще се раздЕлят..

----------------------------------

 Самотата се стрелва по жиците,
по-свирепа и хладна от зима
и ни дави в онова електричeство,
от което, удавени вече,
се превръщаме в нулеви мисли,
а нощта се препъва в далечното
на смразените пътища. Вън
обездвижени падат надеждите..

Всички пътни прогнози са питащи-
няма кой да ни каже къде
да се скрием от тъжните, скитащи
(край сърцето ни) спомени-ракли
със ръждясали ключове. Искам
да изтрия и пътните знаци,
за да мога отново да виждам
само свойта измислена пролет.

Утре с теб ще сме точки в романа
или вече изчерпан сюжет.
Силуети на бродещи странници..
Ще залъгваме себе си всъщност,
че болим от една самота-
електрически дълга и прашна,
но забравили колко абсурдно е
да боли вече мъртва душа...

-----------------------------

 Салса

Прегръщат ме прашлясалите делници,
танцуват в оня салса-ритъм.
Задъхват ме. И мразя Времето,
което ме преследва по петите.
Не ми се бърза днес. Не ми се бърза!
Реших, че ми отива да съм петъчна-
фатална, но щастлива (много дълго!).
Ще сложа тия гривни по ръцете си
и дрипавата рокля, окъсяла
от толкова очакване..(дори
измислените сини талисмани).
И циганката с белите мечти,
която в мен живее и танцува,
ще стъпва шумно в прашните слънца.
Ония кастанети ще са други,
защото ще отмерват песента
обратно. Искам да се случвам,
дори, когато аленото носи
кръстосаната болка- влюбена
в сърцето ми. И искам боса,
задъхана така..ужасно дълго
пияна - от живот или от салса
да се стопя. Но днес не ми се бърза..
Ще спра до теб и просто..Ще остана..

------------------------------------

Липсваш ми мноого музинке моя ...

обади се ...