From poetesa

която много ми липсва :(

Дано не се сърди , че нейните творби ще са видими и от моя блог . Но смятам , че са много истински , силни и достойни за ръкопляскане !!!

Да се потопим ...

----------------------------------

Нощта угасва

Нощта угасва бавно,
стихва..
зад още уморени
от любов очи…
Прозорци, в светлини и писъци
облени,
меланхолично тръпнат
пред греха среднощен ..
Ти
меланхолично
дръпваш на страха завесите-
от край до край
разливаш тъмнина,
дори лъчът на месеца
не те докосва.
Скриваш любовта,
скриваш я от чужди погледи,
пазиш я в сърцето си,
прегърнал самотата.
Тъмносини ивици копнеж
в душата ти
носят моя образ без слова,
безгласно..
Не заспивай, мили – не сега!
Нощта угасва,
ала любовта изгрява
чисто нова в нас.
Ще дойда...

------------------------
 

Добре, че има облаци...

Една любов,
а колко много думи
и колко много черно се изля
след теб.. и колко дни ожулени,
и колко още "въпреки това".
И как не спря,
и как не ме пожали-
издрала беше цялата зора,
разкъсана пред мен и на парцали.
И колко пъти "вчера" е "сега"..
И колко пъти вече си отиваш,
и как се връщаш всеки път,
а аз да чакам самодивено
без дъх..да ме спасиш от студ.
И как да стисне зъбите
в сърцето
приплъзналата моя самота...

Добре, че има облаци в небето ми
да мога пак да чакам пролетта..

--------------------------------

Не, няма да си идеш - не сега,
когато съм заклела всички извори
да ми завърнат живата вода
по вените на слънчевите изгреви.

И няма да те пусна – не така ,
преди да влея в тебе любовта си,
безмерната .. досущ като река,
прелялата, изгубила съня си..

Ти няма да си идеш – а дланта
ще пази минзухарени мечтите.
Зелените стрелки на пролетта,
когато пак забързат своя ритъм

аз пак в сърцето ще те спра,
и утре, и след сто години..
И няма да те дам на есента,
не, няма да те дам.. прости ми...

------------------------------

 Всъщност...

Е, добре ще приема, че всъщност
тези стъпки в сърцето не парят,
че по тях любовта ще си тръгне,
и че няма да бъде кошмарно..

И че всъщност не си ме пресичал,
и че няма внезапна вина ,
и че първата грешка е ничия,
а последната - празна врата.

И добре, ще си сложа крилата,
ала всъщност ще сложа небе,
някак все ще прилъжа земята,
че успявам да бъда над теб.

И така, ще приема, че всъщност
с теб отдавна живеем обратно
и че всъщност, когато си тръгваш,
аз пристигам при свойто очакване..


**********

Утре е далеч...Кафето свърши
и вече няма да горчи,
и вече няма да потръпва
по устните ми онзи миг..
И вече няма да е петък,
ще преживея сетното сбогуване
на дните, a светът полека
ще е забравил да тъгува-
докато подредя сезоните
и датите на календара в себе си,
докато още е възможно
да приближавам "утре"
все към тебе..
И няма да е цяла вечност,
и няма да се чупят чашите,
макар и празни..
Утре е далече,
защото си пропуснал, че те чакам...

 ----------------------------------

Докато разгадаем

Ела .. ще бъда
сладоледено момиче-
в косите с пуканки
наместо с маргарити..
Ще бъда ритъм - през тъгата
ще изтичам
и после ще запаля танц
в очите ти..
Не питай! Потанцувай с мен -
необяснимо,
когато се прегърнат тишината
и звука,
стопи ме в музика от слънце
и красиво..
Ела след дългия сезон на
влюбване..ела..
И ще запалим светлините
в лунапарка
с едно намигане
на пламъка в сърцето ни.. ела!
Ще си откраднем на съдбата
картите- измислици,
докато с тебе
разгадаем Любовта!!

-----------------------------

 ЩЕ!

Не зная как,
но днес съм равновесна,
небето ми е близо сякаш шепот,
преминал много жадно през косите..
И пак съм равномерна като песен.

Очаквам те сега - да ме изпееш..
И аз да се родя по твойте устни.
Брезите пак ще полудеят
и пак отвъд простора ще звънят
през вечно непокорните ни струни..
А парковете няма да заспят...

Защото тишината ще си тръгне,
но онзи шум в сърцето ще струи,
по дивите треви ..Ще ни погълне..
И пак ще има вятър и вълни..

Ще има люляци,
които ни прегръщат,
забравили, че трява да цъфтят
и дъждове, които се завръщат
да напоят ръцете ни с любов.

Ще има..
Нечий сън ще сбъдва
щастливото на тези дни.
Завинаги..
И винаги, щом съмва,
ще бъде по-красиво от преди.

 ---------------------------

Преди и в нас да завали

Мълчат разпуканите кестени,
асфалта крие в тях съня си-
последната минута нежност
си взима "сбогом" с мойте устни..
И пак ли..пак ли подранила
ще спре в косите есента?
Чадърите ни ще попият
без време утрешния хлад.
И после ще се свият в спомен
от слънчевото наше "някога",
а там ще прималее в болка
едно осиротяло лято..
И пак ще натежи в очите,
но няма да са вече някак
дошлите с вятъра прашинки
виновни за сълзите в тях..
Ще спят разпуканите мисли
в мечти от утре и преди.
Дано ..успея да ги скрия,
преди и в нас да завали...

-----------------------------

Не съм

Но аз не съм ..не съм такава-
не съм доброто електричество,
което нощем пали съвестта ти;
навярно давам смисъл на "обичам те",
но всъщност те обичам с лудостта си-
онази буйна лудост, неприличната,
която не признава пътни знаци
и винаги прескача над логичното...
Не съм дори прилежното сияние
на златната луна, прикрила сенките,
ограбили безумно от съня ти,
когато си изтръпвал в мойте вени
и щом нетърпеливо си разкъсвал
завесите на своето съзнание,
за да ме пуснеш вътре, аз не съм,
не съм била притихнало мълчание,
а писъкът камбанен на сърцето ти,
пронизвала съм твоите вселени-
била съм и съм се изгубила
във теб.. И трябва вече да ме вземеш
от раните, за да ме сбъднеш тук,
дори такава - непорядъчна и лоша!
Но знаеш , че дори..дори в студа
аз винаги ... и пак ще бъда топла!!!

---------------


ще ми стигне ли?

Ще ми стигнат ли всички пътеки,
всичко, дето ме чака далеч,
всичко, дето крещи на сърцето
и го тласка сезони напред
и го кара да тича през тръни,
и вълнува небето в очите,
може пак да е трудно и дълго,
ала няма да спра ..ще ми стигне ли,
ще ми стигне ли да успея
там накрая на своето "утре"
онзи дързък туптеж да усетя,
че животът ми е разцъфнал..

---------------------------

Когато си заминеш някой ден

Когато си заминеш някой ден,
искрица от очите остави ми,
макар че ще живееш дълго в мен,
аз знам, че после няма да те има.
И знам, че дълго няма да повярвам,
когато някой ден не дойдеш пак
и знам, че много дълго ще разплаква
прозорците ми всеки дъжд след нас..
И зная, че задълго ще оставам,
изгубена в следите ти отново,
макар да нямам сили да спасявам
прегръдката на утрото за сбогом..
Аз винаги така ще те очаквам
с разпалени ръце до сутринта,
макар да знам, че няма да прекрачиш
вратата ми, осъмнала в тъга.
Макар че даже няма да узная
посоката на твоя кръстопът,
макар че ще е празно в тази стая,
но пълно във душата с много студ..
Когато си отидеш...ще е тъжно,
макар да има слънце, ще боли..
на прага ми ще спират много думи,
но ти ще продължиш.. А аз дали...
И зная само, пак че ще ме има,
макар да нямам нищичко почти..
Когато си заминеш - остави ми,
поне една сълза ми остави...

---------------------------

 ----------------------

Шипкови сънища

Сънувам те понякога, приятелю
сред шипковите приказки на Времето,
оплели своя цвят край нас
и както някога нашепващи
за щастие........Дали тогава
сме вярвали на розовия шепот
и стиснали съдбата си във длани,
сме искали да бъдем вечни...
Сънувам те - понякога тъгуваш
през стъкления праг на своя ден,
а някога смехът се беше втурнал
камбанено и слънчево към мен..
И нищо, че сме си издрали пръстите
и шипките са вече прецъфтели.
Очите ни ... очите ни са същите..
А помниш ли, когато те намерих..?

-------------------------------

.. по тъгата

Ще ме познаеш ли – онази невъзможната
и трудната..и даже своеволна..
На снимката изглеждам някак чужда
и с този непокорен поглед
кой знае за какво съм мислила
тогава. Сякаш векове
са минали... Не те забравих..
Халката ми пристяга....Днес
не присвоявам вече облаци
да ги рисувам в розово..(почти..)
Дори и стенните часовници
не ни щадят. Албумът спи
зад спомена. А той ни среща
в треперещите длани на Съдбата.
И роклята ми окъсява нещо...
Но ти ще ме познаеш. По тъгата..

-----

Далечно

Канелени плантации.. и слънце..
Сънувам някакви земи.
Далечни са .. и ми е тъжно.
И пак ме наболява отстрани -
отляво. На сърцето ми е тежко
и сякаш, че живея в чужд роман;
прозорците приличат на монети,
захвърлени от шепите на маг..
И знам, че ще се счупят в синевата.
Щастливи са. Ще пръснат своя вик.
Ще мога да погледам и реката,
когато в тях се отрази...
Начупено .. Далечно-невъзможна.
Забиват се в петите ми стъкла.
Към моя дом... плантации тревожност
напомнят ми горчиво, че не спя...

--------------------------------