Един обикновен ден...

...към края на ваканцията в Бургас...

Дани и Криси се скарват от сутринта.

Това ме изнервя.

Не успявам да свърша една важна за мен работа и неусетно нервността ми се е увеличила.

Строявам момчетата да си учат уроците.

Недоволстват.

Обяснявам, че в неделя пътуваме и няма кога...

Криси започва да реве...с цяло гърло...с крокодилски сълзи...

И вулкана в мен изригва!

Разменяме си резки реплики.

После дълго плача - упреквам се, че съм нетърпелива и избухлива, упреквам и него...за същото.

Звъня на мъжа ми по телефона. Липсва ми. Особено в такива моменти.

Оплаквам му се.

Учудвам се от кроткия си глас. Май ми олекна.

Срамувам се, че избухнах пред всички...

Момчетата, обаче, седнали да пишат, междувременно.

Аз се смея на нещо.

Хапвам сладкиша, приготвен от брат ми! Страхотен вкус!

Страхотен брат - завежда момчетата ми на боулинг!

Мама пък завежда Катрин на разходка.

Сладка раздумка с бременната ми сестричка и сладко похапване.

Приспивам Катрин, уморена от разходката.

Тя спи дълго.

Времето е хубаво.

Отиваме на разходка в Морската градина.

Най-сетне!

Морето!

Спокойно като езеро.

Необичайно безветрено.

Уханията на цъфналите дървета се смесват с аромата му.

Децата се ровят в пясъка.

Снимам ги.

После тичат по големите алеи.

Сладолед на връщане.

Катрин си го изяжда целия.

Нося я по обратния път, но не ми тежи, защото съм се размечтала, а това е безтегловна дейност...

Стоя до късно, не ми се спи.

Но е хубаво...

...да усещаш понякога вечер вечно будната бълбукаща лава под закоравялата си повърхност...