Блог
Моето българско място в Европа
•
от
yasmin
•
Сядайки пред белия лист си поставих за цял поне този път да се подготвя предварително, защото досега все така ми се случваше , че трябва да реагирам бързо, уверено и на момента - без дори минутка за размисъл и колебание. Изчетох всякакви есета на подобни теми, докъдето ми стигна търпението. Сега си мсля – с цел да се подготвя, да стъпя на сигурно едва ли не. Но с реален резултат – да се окажа в центъра на тресавище, т.е. да се объркам тотално! Досещате се , повечето бяха на гимназисти и от тях струеше оптимизъм, капка талант и обилно количество заучени фрази. Харесаха ми. Но уви, не ми подхождат . Те не са част от нещо, което бих си позволила да нарека „моето”.
Попрехвърлила ученическите години и настроения аз стоях и се взирах в белия лист, който ставаше все по-бял и още по-бял. Като че ли дори заблестя с онази синкава светлина, която те озарява и плаши. Опитваше се като че ли сам да ми проговори; да намери това, което аз все още търсех. Опитвах се да намеря моето българско място в Европа, за да мога след това някак си да го предам и на вас. Уви , беше ми трудно, защото аз вече се разделих с „моето” и отстъпих място на „нашето”. При мен вече „моето” многократно е заличило значението си и се е наслоило едно единствено „нашето”.
Не бих желала да твърдя , че тове е вследствие на дълбокомислено и мъдро търсене и впоследствие откриване на себе си , в годините след като „пораснах” изчетох купища книги, изгледах още толкова филми, респективно сдобих се с чифт очила за гореспоменатите дейности, т.е. завърших училище, втурнах се през глава в живота , с главно „Ж”. О не! Беше си доста трудничко и съвсем банално.
Работех , обихам и поставях на пиедестал работата си. Високо, високо...В очите ми опираше едва ли не на границата с атмосферата, а може би стигаше до луната. Не щадях усилия и време за нищо друго. За мен думата невъзможно беше измислена от слаби хора, които незнайно защо и едва ли не ги е домързяло да го превърнат във възможно. Е да, може по някакъв определен начин е невъзможно, но винаги намирах моя начин , за да се случи. И досега съм си такава, но като че ли мъничко се понаучих да укротявам сама себе си и да се примирявам, че има неща , които могат да се случат и утре например. Придобих умения и опит. Събарях стени със собствената си глава, понякога налагайки се с едната ръка да строя стената отново, а с другата да притискам туптящите рани. Толкова е хубаво да си млад. Имаш време да направиш купища грешки и после още повече време да се щуркаш и да ги поправяш.
Не ми стигаше цялата тази кипяща активност, ами взех и че се влюбих. Изпепеляващо, всепоглъщащо, безразсъдно, с една дума – истински. Намерих си моята половинка – онази, за която бях чела в книгите, която възпяват в песните, която дава живот. Тогава познах и любовта, всичко друго избледня. Разми се. Имах чувството, че дори и да не дишам , пак ще си живея, защото отвътре ме гореше огън, който ме караше да вярвам със сигурност в чудеса. Живеех с усещането, че целият свят се е свил на една мъничка топка в краката ми и ако го ритна ще го запратя кой знае къде в слънчевата система. И съм далеч от мисълта, че съм живяла без проблеми - български, европейски и какви ли още не. Напротив! Но нищо не успя да склони духа ми или да наведе главата ми. Тя винаги си оставаше гордо изправена сякаш на пук на всичко и на всички. Забременях... Странно преживяване за една млада жена. По въпросната тема са изписани томове литература и тя все още си остава неизчерпаема. Да не задълбавам.
На бял свят се появи моята малка дъщеря. Едно много красито, ревливо вързопче, което не познавах и от което мъничко се страхувах. Ден след ден ние с нея се опознавахме. Аз придобивах умението да бъда майка и й дарявах цялата любов, на която бях способна.
И така без дори да усетя по този седем годишен път аз безвъзвратно загубих „моето” и се срещнах завинаги с „нашето”. Дори щастието , което вярвах, че е само „мое”, а после и „негово” сега е само и единствено „наше”. Няма как да го разделим на малки парченца и всеки да се радва и възползва от своето, защото то неминуемо ще засегне и останалите и така единственото, което можем да направим е да си го споделяме. Пък и „моята” дъщеря далеч не е само моя или моя и на баща й . Тя е дете и на семействата ни. И като вземем под внимание, че майка му има две сестри и един брат и всеки от тях има по две деца и те поне – по едно плюс нашите баби и дядовци, това си е една цяла общност, която пък е наше семейство. Така неминуемо се връщам в изходната точка – единственият текст на белия лист – „Моето българско място в Европа” и ща не ща поради причините , които вече изложих /чисто лични!/ съм длъжна да го перифразирам – „Нашето българско място в Европа”. Това като че ли прави задачата още по – трудна, защото сега ще се опитвам да натъпча моите мисли, претворени в думи от името на много, много хора, които не познавам дори.
Но ако в живота си всеки един от нас спрямо всеки друг превърне „моето” в „нашето” като че ли ще живеем в друго време. Ще променим хода не само на ежедневието си, а и на историята, която пишем в момента. Ще бъдем много, много повече хора откогато и да било. Ще живеем щастливо, защото няма да има „чуждо” . Няма да има за какво да завиждаме и да вършим купища злини. Пък и болката, която неминуемо срещаме , а понякога влачим дълго със себе си, тя също няма да е „моя” или „нечия” друга – тя ще е наша. И красивата, толкова мила България, към която сме свикнали да бъдем традиционно неблагодарни и тя ще е наша. И няма да бъде чак толкова лесно да я оплюваме и да сме все недоволни от това или онова. Винаги съм се възхищавала и удивлявала на качеството на българина да не цени това, което притежава . Да гледа крадешком в съседния двор /например Гърция/ и също да не се радва на гледката; Да бъде абсолютно компетентен по всички въпроси и въпреки това да не прави нищо, ама абсолютно нищичко, за да промени по някакъв начин ситуацията. Като че ли недоволството само по себе си е изключително качество.
Нашето място в Европейския съюз е на опашката. Първо там, където се усвояват основни умения и елементарно възпитание т.е. боклукът се изхвърля в кошчето за боклук, то за това е създадено, а не за да участва активно в движението по пътищата. По същия начин мястото на фасовете е в пепелника. Възрастните хора трябва да се уважават и обгрижват, а не да се унижават и убиждат. Ако ги е нямало тях, нямаше да ни има и нас и т.н. докато не стигнем до общуването, а именно да постъпваме с човека срещу нас бил той познат или човек , който срещаме за първи път, както бихме желали той да постъпи с нас. Т.е. да се научим да бъдем любезни. Целият свят не е длъжен да се запознава отблизо с емоционалното ни състояние в момента. Да не се оплакваме непрекъснато, че нямаме пари и/или работи и особено и двете заедно, защото единствения начин да ги получим и да им се радваме сме самите ние. Да се откажем безвъзвратно да сме професори по всички въпроси и да дадем най-доброто от себе си, за да сме наистина професионалисти в една, максимум две области. Така хем ще съсредоточим енергия , знания, умения и опит на място, което би ни направило полезни на себе си и на всички останали, хем ще се научим да ценим чуждия авторитет.
Чак тогава бихме могли да потърсим своето истинско място в Европа и неминуемо бихме го намерили, защото ще бъдем част от него, защото ще бъдем достойни. Аз само нарисувах леки щтрихи, загатнах. Всеки сам знае какво ще превърне „него” в „нас”. Когато това се случи ще последва живот като в приказка. И нека завещаем на нашите деца, не хубав край, а добро начало, приказно бъдеще и прекрасни мечти. За съжаление това е дълъг път за един човек, но за един народ е само стъпка – мъничка стъпчица, която историците наричат „Революция”. Тя винаги започва отвътре – в самите нас и променя всичко – и отвън. В собствената си история българите винаги сме доказвали, че можем да олицетворим думата „единство” изцяло. Но винаги сме го правили малко късничко, все когато ножът опре в кокала. Дано сега се спасим от това. Нека си пожелаем успех по дългия път, който за всеки един поотделно е негов, но който всички ще изминем заедно и винаги ще бъде наш! Пътят към нашето българско място в Европа! Място на умни, смели, талантливи и въпреки всичко добри хора, каквито сме! Дотук нищо не е сломило волния български дух и сега ще докажем кои сме наистина и кои наистина искаме да бъдем! И в крайна сметка аз съм сигурна, че със собствения си темперамент и качества ние ще превърнем обединена Европа в нещо още по-добро. Претворявайки многократно себе си в идеята за единно цяло, охранявайки всеобщото добро, бъдейки такива каквито сме в нашата най-искрена и идеалистична представа за себе си.
Попрехвърлила ученическите години и настроения аз стоях и се взирах в белия лист, който ставаше все по-бял и още по-бял. Като че ли дори заблестя с онази синкава светлина, която те озарява и плаши. Опитваше се като че ли сам да ми проговори; да намери това, което аз все още търсех. Опитвах се да намеря моето българско място в Европа, за да мога след това някак си да го предам и на вас. Уви , беше ми трудно, защото аз вече се разделих с „моето” и отстъпих място на „нашето”. При мен вече „моето” многократно е заличило значението си и се е наслоило едно единствено „нашето”.
Не бих желала да твърдя , че тове е вследствие на дълбокомислено и мъдро търсене и впоследствие откриване на себе си , в годините след като „пораснах” изчетох купища книги, изгледах още толкова филми, респективно сдобих се с чифт очила за гореспоменатите дейности, т.е. завърших училище, втурнах се през глава в живота , с главно „Ж”. О не! Беше си доста трудничко и съвсем банално.
Работех , обихам и поставях на пиедестал работата си. Високо, високо...В очите ми опираше едва ли не на границата с атмосферата, а може би стигаше до луната. Не щадях усилия и време за нищо друго. За мен думата невъзможно беше измислена от слаби хора, които незнайно защо и едва ли не ги е домързяло да го превърнат във възможно. Е да, може по някакъв определен начин е невъзможно, но винаги намирах моя начин , за да се случи. И досега съм си такава, но като че ли мъничко се понаучих да укротявам сама себе си и да се примирявам, че има неща , които могат да се случат и утре например. Придобих умения и опит. Събарях стени със собствената си глава, понякога налагайки се с едната ръка да строя стената отново, а с другата да притискам туптящите рани. Толкова е хубаво да си млад. Имаш време да направиш купища грешки и после още повече време да се щуркаш и да ги поправяш.
Не ми стигаше цялата тази кипяща активност, ами взех и че се влюбих. Изпепеляващо, всепоглъщащо, безразсъдно, с една дума – истински. Намерих си моята половинка – онази, за която бях чела в книгите, която възпяват в песните, която дава живот. Тогава познах и любовта, всичко друго избледня. Разми се. Имах чувството, че дори и да не дишам , пак ще си живея, защото отвътре ме гореше огън, който ме караше да вярвам със сигурност в чудеса. Живеех с усещането, че целият свят се е свил на една мъничка топка в краката ми и ако го ритна ще го запратя кой знае къде в слънчевата система. И съм далеч от мисълта, че съм живяла без проблеми - български, европейски и какви ли още не. Напротив! Но нищо не успя да склони духа ми или да наведе главата ми. Тя винаги си оставаше гордо изправена сякаш на пук на всичко и на всички. Забременях... Странно преживяване за една млада жена. По въпросната тема са изписани томове литература и тя все още си остава неизчерпаема. Да не задълбавам.
На бял свят се появи моята малка дъщеря. Едно много красито, ревливо вързопче, което не познавах и от което мъничко се страхувах. Ден след ден ние с нея се опознавахме. Аз придобивах умението да бъда майка и й дарявах цялата любов, на която бях способна.
И така без дори да усетя по този седем годишен път аз безвъзвратно загубих „моето” и се срещнах завинаги с „нашето”. Дори щастието , което вярвах, че е само „мое”, а после и „негово” сега е само и единствено „наше”. Няма как да го разделим на малки парченца и всеки да се радва и възползва от своето, защото то неминуемо ще засегне и останалите и така единственото, което можем да направим е да си го споделяме. Пък и „моята” дъщеря далеч не е само моя или моя и на баща й . Тя е дете и на семействата ни. И като вземем под внимание, че майка му има две сестри и един брат и всеки от тях има по две деца и те поне – по едно плюс нашите баби и дядовци, това си е една цяла общност, която пък е наше семейство. Така неминуемо се връщам в изходната точка – единственият текст на белия лист – „Моето българско място в Европа” и ща не ща поради причините , които вече изложих /чисто лични!/ съм длъжна да го перифразирам – „Нашето българско място в Европа”. Това като че ли прави задачата още по – трудна, защото сега ще се опитвам да натъпча моите мисли, претворени в думи от името на много, много хора, които не познавам дори.
Но ако в живота си всеки един от нас спрямо всеки друг превърне „моето” в „нашето” като че ли ще живеем в друго време. Ще променим хода не само на ежедневието си, а и на историята, която пишем в момента. Ще бъдем много, много повече хора откогато и да било. Ще живеем щастливо, защото няма да има „чуждо” . Няма да има за какво да завиждаме и да вършим купища злини. Пък и болката, която неминуемо срещаме , а понякога влачим дълго със себе си, тя също няма да е „моя” или „нечия” друга – тя ще е наша. И красивата, толкова мила България, към която сме свикнали да бъдем традиционно неблагодарни и тя ще е наша. И няма да бъде чак толкова лесно да я оплюваме и да сме все недоволни от това или онова. Винаги съм се възхищавала и удивлявала на качеството на българина да не цени това, което притежава . Да гледа крадешком в съседния двор /например Гърция/ и също да не се радва на гледката; Да бъде абсолютно компетентен по всички въпроси и въпреки това да не прави нищо, ама абсолютно нищичко, за да промени по някакъв начин ситуацията. Като че ли недоволството само по себе си е изключително качество.
Нашето място в Европейския съюз е на опашката. Първо там, където се усвояват основни умения и елементарно възпитание т.е. боклукът се изхвърля в кошчето за боклук, то за това е създадено, а не за да участва активно в движението по пътищата. По същия начин мястото на фасовете е в пепелника. Възрастните хора трябва да се уважават и обгрижват, а не да се унижават и убиждат. Ако ги е нямало тях, нямаше да ни има и нас и т.н. докато не стигнем до общуването, а именно да постъпваме с човека срещу нас бил той познат или човек , който срещаме за първи път, както бихме желали той да постъпи с нас. Т.е. да се научим да бъдем любезни. Целият свят не е длъжен да се запознава отблизо с емоционалното ни състояние в момента. Да не се оплакваме непрекъснато, че нямаме пари и/или работи и особено и двете заедно, защото единствения начин да ги получим и да им се радваме сме самите ние. Да се откажем безвъзвратно да сме професори по всички въпроси и да дадем най-доброто от себе си, за да сме наистина професионалисти в една, максимум две области. Така хем ще съсредоточим енергия , знания, умения и опит на място, което би ни направило полезни на себе си и на всички останали, хем ще се научим да ценим чуждия авторитет.
Чак тогава бихме могли да потърсим своето истинско място в Европа и неминуемо бихме го намерили, защото ще бъдем част от него, защото ще бъдем достойни. Аз само нарисувах леки щтрихи, загатнах. Всеки сам знае какво ще превърне „него” в „нас”. Когато това се случи ще последва живот като в приказка. И нека завещаем на нашите деца, не хубав край, а добро начало, приказно бъдеще и прекрасни мечти. За съжаление това е дълъг път за един човек, но за един народ е само стъпка – мъничка стъпчица, която историците наричат „Революция”. Тя винаги започва отвътре – в самите нас и променя всичко – и отвън. В собствената си история българите винаги сме доказвали, че можем да олицетворим думата „единство” изцяло. Но винаги сме го правили малко късничко, все когато ножът опре в кокала. Дано сега се спасим от това. Нека си пожелаем успех по дългия път, който за всеки един поотделно е негов, но който всички ще изминем заедно и винаги ще бъде наш! Пътят към нашето българско място в Европа! Място на умни, смели, талантливи и въпреки всичко добри хора, каквито сме! Дотук нищо не е сломило волния български дух и сега ще докажем кои сме наистина и кои наистина искаме да бъдем! И в крайна сметка аз съм сигурна, че със собствения си темперамент и качества ние ще превърнем обединена Европа в нещо още по-добро. Претворявайки многократно себе си в идеята за единно цяло, охранявайки всеобщото добро, бъдейки такива каквито сме в нашата най-искрена и идеалистична представа за себе си.
Напишете коментар
За да коментирате с Вашето име, моля, влезте в профила си.