Иде ми да скоча от балкона!

Днес на няколко пъти ми мина през акъла. Колко е лесно да се предм и да скоча. Край, няма ме. Дъщеря ми Вяра е на небето и аз ще отида при нея, поне няма да е сама там, достатъчно беше далече от мен в дома за деца с увреждания. Скок.. и край

Остава след мен дъщеря ми Наталия, появила се на бял свят веднага когато можеше да се случи така ,че да е здрава и да мога да я износя без да има проблем за мен и за детето. Минах през ада на земята и сега нищо не ме плаши, си мислех до скоро.

Да ама не.   

Как може някакъв скандал за нещо толкова малко като кой да измие шищетата на детето да ми докара мисли за самоубийство? Имам ли нужда от психиатър или поне от някой дето да ми каже да си почина?  На да ли!

Искам да няма за какво да се карам с него, защото се обичаме толкова много, че дори и смъртта не ни раздели, не нашата а на детето ни. Искам и с родителите ни да се разбираме, да няма за какво да се скараме, та нали за това са до нас да ни помагат и ние на тях. 

Толкова ли много искам?  Та да ми минава през главата мисълта за самоубийство? 

Понякога се виждам как скачам от балкона, как заставам на ръба, как летя.

След секуни се сещам за Наталия и за Ивана, другото дете в живита ми, племеницата ми която когато Вяра  почина ми казваще ,че бебето ми е на небето и аз ще си имам дуго а тя ще му сменя памперсите, и сама се питам как може да ми мината тази безумна мисъл, да скоча от балкона!