Осиновяване - от любов към децата

В България 6333 деца живеят в социални домове, над 2000 деца се изоставят годишно в домове за бебета, близо 1000 се изоставят веднага след раждането им. 560 деца са настанени в приемни семейства. Одобрените приемни семейства са 627, съобщават от Фондация "За нашите деца". Тъжна статистика, жестока реалност.

Темата „за изоставените деца” е на приливи и отливи, в повечето случаи в зависимост дали не е период на някаква благотворителна кампания. Тогава всички сме „бомбардирани” от множество цифри, истински истории и детски личица, копнеещи за обич и внимание.

Осиновяването е един дълъг, осъзнат път, поет от кандидат – осиновителите. Всяка история е уникална с личните и разтърсващи чувства на родителите и трепетните, нежни детски очаквания.

Дали човек е напълно подготвен за тази важна стъпка и какви трудности би могъл да срещне по пътя, ще разберем от Веселка Илиева, бивш експерт в Министерство на труда и социалната политика.

Как си избра този професионален път?
Израснала съм в хуманна среда - завърших гимназия „Ян-Амос Коменски“, педагогически профил, бях пленена от психологията, философията, педагогиката. Това любопитство от гимназията прерасна в истинска любов към тези дисциплини и завърших СУ „Свети Климент Охридски”. След завършването имах късмет и попаднах директно в Агенцията за социално подпомагане към Министерството на труда и социалната политика. Стажувах в отдел „Методология на закрила на детето” и след това социална работа в отдел „Закрила на детето“ към Дирекция социално подпомагане – Младост в София. От 2005 г. насам имам частна практика.

От твоя опит до момента, моля те, сподели какви са децата, които биват изоставени?
Децата, който са изоставени са на различна възраст и с различен здравен статус. Не всички деца са без родители, сираци и социално слаби. Някои деца престояват в дома докато родителите или единият родител се стабилизира финансово, осигури подходящи условия за живот, има постоянна работа или се появи друг член на семейството, които да ги подпомага.

Как се отразява на тяхната крехка психика престоят в детския дом?
Институцията не е оптимален вариант за отглеждане и възпитание на деца. Липсва моделът „семейство“ и е трудно един възпитател да го осигури. Децата израстват в домовете с някои дефицити, които при правилно възпитание и любов от новите родители, лесно се коригират. Започна един процес на деинституционализация /затваряне на домове/, по препоръка на ЕС. Работи се активно по модела за приемна грижа и все повече деца намират своето семейство.

Кои според теб са най-честите причини една майка да се реши на тази крайна стъпка?
Причините са много. Обикновено жената няма подкрепа от семейството, от обществото, от приятелите. Младите момичета нямат работа, дом, изплашени са, имат нужда от подкрепа, но няма къде да я получат. Преди години се въведе модел на превенция на изоставянето.

Какво е превенция на изоставянето?
Когато жената заяви в родилен дом, че желае да изостави детето, от родилния дом сигнализират отдел „Закрила на детето“ към Дирекцията за социално подпомагане към адреса, на който се намира родилния дом. Социален работник отива при жената на свиждане и провежда превенцията: разговаря с жената за причините, поради които иска да изостави детето, оказва й емоционална подкрепа. Обикновено, когато една жена получи подобна подкрепа, разясняване на правата и види, че има някой, който го е грижа за нея и би й помогнал, се отказва от изоставянето. Това е една голямо победа за всеки социален работник. Моралното удовлетворение е необяснимо. Редно е и социалните работници да получават бонуси за всяка една победа, за всяко едно неизоставено дете. Колегите работят в море от болка и заслужават по високо възнаграждение. Скоро срещнах една жена, на която съм била на превенция. Тя ми разказа, как никога няма да забрави за сълзите в очите ми....жената искаше да изостави едното си дете със сериозни увреждания и другото да си вземе. Да оставиш следа у човека със своята работа е необяснимо изживавяне.

Сблъсквала ли си се със случаи, когато майката изоставя детето си в детски дом, но след време си го взима?
Да, има такива случаи. Това се случва обикновено, когато има временни неуредици. Към момента на уреждане на проблемите, детето се връща при родителите.

Кои са изискванията на които трябва да отговарят бъдещите родители “кандидат – осиновители”?
Изискванията се определят по време на проучването. Проучването трае три месеца и се осъществява от социален работник в ОДЗ /отдел „Закрила на детето“/

Кои са стъпките, които трябва да предприемат, веднъж решили се на тази важна крачка – осиновяването?
Да посетят Дирекция „Социално подпомагане“ по настоящ адрес. Във всяка дирекция има отдел „Закрила на детето“. Като посетят отдела да обяснят, че искат да осиновят дете и ще получат подробни разяснения.

Могат ли осиновителите да си избират деца?
Не, не могат. Те имат право да обяснят какво дете искат, възраст, пол и т.н. Тези данни се записват в доклада им. И тези изисквания се вземат предвид от Съвета по осиновяване. При разглеждане, ако има дете отговарящо на тези изисквания, се изпраща покана за среща. Ако при срещата родителите и детето не се харесат, имат право да се откажат и да продължат да чакат. Не се провежда ново проучване. Тоест не са нужни нови три месеца за проучване.

С какви трудности най-често се сблъскват осиновителите при комуникацията с малките?
Обикновено още при първата среща се разбира дали са един за друг. Получава се нещо много интересно, както казват влюбените – химия. Виждат го детето и то е тяхното дете. Тук голяма роля играе и емоционалният момент, но и нещо друго необяснимо. Това в случаите, когато си пасват от първа среща. Това не се случва всеки път, разбира се. Понякога самите деца не харесват родителите или пък обратното. Тук аз говоря за първата среща.

Трудностите при постоосиновителния период са многообразни , но и при някои хора липсват. Обикновено децата страдат от дефицит на внимание, на любов. В постоосиновителния период е важно да спомена, че от отдел „Закрила на детето“ се провеждат срещи със социалния работник, водил осиновяването, и може да се разчита на безплатна психологическа помощ от психолога на отдела. На всеки 6 месеца се провеждат задължителни срещи със социалния работник с цел помагане и адаптиране. Не се изоставят новите членове на семейството и техните родители сами да се справят. Някои хора нямат никаква нужда от тази помощ и срещите са по-скоро информативни. Други пък имат, всеки според индивидуалните си нужди и усещания.

Колко време е необходимо за да се създаде доверие между родителите и детето?
Различно. При едни връзката се осъществява на мига, като че цял живот са се чакали. На други е нужно време за адаптация. Връзката между майка и дете започва със зачеването – тя е един континуум от физиологични, психологически и духовни събития, който започва в утробата и продължава в следродилния период. Фактът, че бебето разпознава своята майка веднага след раждането си, е многократно доказан. Когато тази връзка е прекъсната чрез постродилна раздяла с биологичната майка, преживяването на изоставяне и загуба незаличимо се запечатва в психиката на детето и причинява първична рана. Да останеш сам, без никой наистина да се интересува от теб, е опустошително преживяване – бебетата плачат за това, че са лишени от толкова базисна човешка потребност да бъдеш прегръщан и докосван. Препоръчвам книгата на Нанси Верие „Първична рана. Да докоснем света на осиновеното дете“. В превод на Теди Танева любима моя колежка и психолог в отдел закрила на детето. Нанси Верие казва „Винаги съм мечтала Мойсей да беше останал още малко на планината Синай, за да може Господ да му даде и единадесета заповед: „Уважавайте децата си”. Родителите е нужно да приемат произхода на детето и да не го омаловажават. С омаловажавене проблемите не са решени и няма да бъдат. Доверието се гради трудно, с постоянство, откритост, любов. Самата авторка на книгата е имала изключителни трудности със своето първо дете , което е осиновено. Лечението на първичната рана създава предпоставки за едно благотворно съвместно съжителство и общуване.

Какъв съвет би дала на всеки един, решил се на тази благородна, но и не лека стъпка да даде шанс на едно малко създание да бъде обичано, да израсне в дом, пълен с топлина и обич?
„Твърде често нагласата ни към новороденото е единствено като „новородено”. Пренебрегваме факта, че то е кулминацията на невероятното преживяване, продължило 40 седмици.Ако възприемаме новороденото, сякаш то се е „появило напълно оформено от мозъка на Зевс”, пропускаме историята му, докато е било в утробата на майка си”. Т.Б.Брейзълтон.

Пренебрегването на пренаталната история не е оптимално за съвестния им живот. Да не пропускат и пренебрегват историята му. То е част от нея и ще я носи със себе си винаги. Да четат и да проявяват гъвкавост при всякакви прояви на отричане, отдръпване от страна на детето.

„Осиновяването, което за мнозина е просто една концепция, за самите осиновени е травматично преживяване. То започва с раздялата от биологичната майка и завършва с попадането в непознат дом, с непознати хора. Възможно е през по-голямата част от живота си, осиновеният да отрича или потиска истинските чувства спрямо това преживяване, тъй като не е вярвал, че осиновителите му ще го разберат и ще му позволят да бъде себе си. Напротив, може би дори се е чувствал така, сякаш трябва да бъде благодарен за тази ужасна манипулация на съдбата. И все пак, някъде дълбоко в себе си, той разпознава тези чувства и самият факт, че те съществуват, не означава, че той е ненормален, болен или луд. Тези чувства показват, че той е наранен от опустошителната загуба, която е преживял, те са напълно основателни и трябва да бъдат признати вместо отричани и потискани.”

С този цитат искам да насоча читателите, че признаването на истинските преживявания и тяхното отработване дори със специалист, е в основата на истинското им съвместно им щастие. Дълги години нямахме култура на този процес, това беше тайна, говореше се под сурдинка за тези толкова важни събития. Да осиновиш беше трудно и много хора криеха истинските си преживявания, криеха и истината от децата си. Живееха в стрес да не би някой добронамерен съсед или приятел да ги извести за истината. Не е срамно да бъдеш осиновител! Не е срамно да бъдеш и осиновен! Не е срамно да се говори за истинските чувства и преживявания, именно те са ключ към нашето щастие.

Смяташ ли, че едно дете трябва да знае истината, че е осиновено?
Според психолозите истината е най-доброто. Моето мнение е същото.

Как можем всички ние като общество да помогнем на тази малки невинни създания?
Да, всеки от нас може да отдели не само средства да закупи играчки, дрехи, храна за децата, но и да отдели лично време. Много щастие носи на децата да излязат от дома и да посетят театър, цирк, сладкарница, пазар, изобщо всякакви социални инициативи. Тези инициативи се договарят предварително с ръководството на дома. Ако някой иска нещо да направи, да си избере Дом и да се свърже с директора. Ръководствата на домовете са отворени за подкрепа от обществото. Всеки може да даде нещо стига да има желание за това. Един може да отдели време да поиграе със децата, друг може да им направи прически, трети да ги научи на стихчета или песнички. Помагането не се състои само да даваме храна. Децата са социални същества и израстването им като личности изисква да се адаптират към социалната среда.

Социалните инициативи са особено полезни и носят много радост в детските души. Фирмите, които правят дарения, получават свидетелство за дарение, което облекчава данъците. Частните лица също получават свидетелство за дарение. Преди година дарих консерви за дом в близост до София. Бях изненадана като получих свидетелство за дарение по пощата. Трябва да добавя, че ако има желание да се прави дарение за определен Дом, то нека се разучат подробности. Да се уточни какъв е броят на децата в една група да речем и да се дари на всяко дете по нещо. Ако са 60 деца, ние не можем да дарим 40 банана /пример/. Хубаво е да съобразим тези специфики и да зарадваме всички, не е хуманно 40 да ядат банани, а другите да гледат, защото ние не сме информирани. Същото важи и за книжки, химикалки, мартеници и каквото се сетите. Тук става дума за дарения във значително малък размер. Има случаи в които дарителя дарява средства за операция на определено дете, в тези случаи не се изисква да дари средства и за останалите.

От автора на интервюто: Благодарим на Веселка, че открехна вратата към тази толкова важна тема „Осиновяването”. Възхищавам се на хората, които са готови да дарят децата от домовете с истински дом, уют, внимание и обич. За всички нас, които в момента нямаме сили да извървим този път остава възможността да дарим с внимание, лично време тези малки съкровища.

Веселка Илиева е педагог със 10 години стаж. От 2005 година провежда лични и онлайн консултации в кабинета си Хуманитас.
Контакти: vesselka77@abv.bg