Кой е по-по-най? Нашето гардже е най-хубавото!

На 3 месеца вашето отроче се сдоби с първото си зъбче, на 10 направи първите си крачки, а на година и половина вече съставяше сложни изречения? Честито! Току-що се превърнахте в трън в очите на доста кандидати за званието „супер родители“.

Войната на… кошарките

Няма родител, който би пожелал да размени бебето си за нечие друго дете. И въпреки това на всеки му се е случвало поне веднъж да пожелае отрочето му поне малко да прилича по нещо на нечие друго детенце. Първородният ни син беше от денонощно ревящите създания, които докарват до лудост родителите си през първата година. Почти по същото време нашите кумове се радваха на безоблачни дни и нощи с дъщеричка, която се събуждаше само за да си похапне и заспиваше отново! Месеци наред подхвърлях реплики от сорта: „И къде по-точно ги раздават тези деца да мина и аз оттам да си поръчам едно...“.

Дори и лудо влюбени в отрочетата си, понякога у нас се прокрадва лека нотка на завист – например при вида на съседското хлапе в кварталната градинка. Докато то кротко си играе в пясъчника и майка му чете любимото списание, твоето е заето да пада от пързалката или да се бие с любимото другарче, а ти провеждаш животоспасяващи операции всяка втора секунда.

Преди обаче да си се развихрила със сравненията (брой наакани памперси на ден, грамаж на погълнатото пюре на обяд, първенец по най-ранно сядане на гърне...) поеми дълбоко въздух и си признай: всяко дете е различно! И златистите къдрици на твоето със сигурност предизвикват завистлива въздишка у доста горди майки на плешиви бебета.

Кой е по-по-най?

Като вземем предвид, че дечицата (особено през първата си годинка) не правят кой знае какво, то тогава не неминуемо стигаме до сравненията на база външни белези. И двамата ни синове се родиха по 2 900 г – порядъчно сбръчкани и червендалести. Всеки път обаче щом докарваха новородените в часовете за хранене аз оглеждах внимателно „конкуренцията“ и с облекчение установявах, че моите гарджета са най-хубави! Сигурна съм, че и останалите майки от стаята са стигали до същия извод за техните си гарджета:)

И това е само началото. Дали си кърмила един ден или една година, дали бебчето ти заспива самичко, или се люшкате на ръце - всичко това може да превърне отрочето ти в дете за пример или в аутсайдер. В един прекрасен ден пък ще попаднете в детската градина/предучилищната група. И докато се усетиш, ще си се завъртяла в мелницата на великата конкуренция: „Имате ли английски в градината?“; „Ходите ли на уроци по плуване?“...

След 3-4-тата годинка на детето родителската надпревара леко се видоизменя. На тази фаза вече залагаш репутацията си като добър родител. Не е добре например да изглеждаш като суперамбициозната майка, която не оставя отрочето да си поеме глътка въздух. От друга страна пък не бива да зарежеш детенцето просто да изживее безметежно щастливото си детство, защото ставаш изостанала и пораженка.

Големият ми син например упорито отказваше да срича, докато не влезе в първи клас. Затова ми се наложи да играя с коза за талантливия математик. Хлапето може и да не желаеше да срича, но пък започна да събира и да умножава, преди да се е научил да пише:)

Дали обаче се гордееш с детето си заради реалните му умения, или просто за да натриеш вирнатия нос на някоя друга майка? Защото когато мадам Перфектна спомене тържествуващо как невръстният Пешо се храни самичък с ножа и вилицата(!) каква друга контраатака ти остава?

Цялата тази суматоха надали се дължи на хъса ни непременно да видим детето си като победител. По-скоро е опит да се концентрираме върху най-положителните му страни в стремежа си да забравим за неговите недостатъци – нали майчината любов била сляпа. И целият този океан от емоции, който прекосяваме от първата глътка въздух на рожбата си, всъщност ни дава право да се потупаме по рамото и да си кажем: „Е като нашето гардже, друго няма!“