„Най- накрая, откога мечтая с тебе да играя!"

Ах, колко е трудно да пълзиш... Напред-назад по твърдите и хлъзгави дъски на добре познатия дом. Колко високи са всички, и как само блещукат светлинките от лаптопа на бати. Всички ми се радват и казват, че съм пораснала, но мама все допълва: „ На годинка стана, а още не проходи“.

В последно време ме хващат за ръчичка и вървят с мен. Колко е различно да гледаш света от високо, но пуснат ли те след 1-2 крачки падаш на памперса си. Лека-полека свикваш и от 1-2 крачките стават 4-5, чувствам се уверена, почти стигам лаптопа! Мама много ми се радва, дори ми  купи нови обувки, с които да стъпвам е по- лесно. Мина време и един ден всички се събраха около мен, постелиха едно килимче с малки кученца и наредиха отгоре много неща.

Тези кученца бяха толкова хубави, само да можех да си играя с тях. Сладка миризма се носеше из къщата, всички ме гледат втренчено. Отсреща пристигна мама с питка в ръка. Тати ме хвана и ме остави права посредата на килимчето. Питката бе толкова интересна, бати я търкулна и аз хукнах след нея. „Да, да тя проходи..."- се чуваше.

Аз наистина вървях ! След няколко крачки приклекнах, поогледах се и посегнах към паричките, а след това веднага хванах лаптопа.- Най- накрая, откога мечтая с тебе да играя! Много се зарадваха, прегърнаха ме и ме размятаха из въздуха... Какво се случи след това? Вече стигам всичко и съм много бърза. Трудно им е да ме стигнат. Сега се уча да говоря и съм доста добра в това!

Историята участва в конкурса: "Как проходих?"