Мис/тър Каприз

Как да различим обикновения каприз от важните потребности на детето? И коя е най- подходящата възраст, в която трябва да започнем да учим малкото на ред, дисциплина и вежливост?

Често родителите се двоумим между: „Възпитанието започва още с раждането” и „Без свобода в ранна възраст детето не израства като творческа личност”. Нужна ли е обаче на децата абсолютна свобода? Свобода, без никакви ограничения и рамки. Задавайки си този въпрос, си спомних едно хубаво детско стихотворение на Мария Желева „Глезеното Миме”, в което се разказва за момиченце, чиито капризи биват непрестанно задоволявани от мама, татко, баба и дядо. Една малка принцеса, която прави каквото си иска и пораства като несамостоятелна и деспотична глезла. Чудесен пример за това как абсолютната свобода попречва на детето да се научи на култура и да стане човек с главно „ч”.

Ако на малкото е нужна свобода, то това е свободата, помагаща му да усвои нормите на поведение в обществото. Но за доброто на детето и на неговите близки е по- добре да се означават границите на позволеното. Защото за малкото светът без рамки е хаос, а хаосът предизвиква тревога, създава чувство за непрестанна опасност. Опитвайки да се избави от тревожното чувство, детето само започва да търси онези граници, които ние, възрастните не сме му показали. И то непрестанно тества, „проверява” родителите си.

Дай на мен...

Разбира се, във всяка възраст има неща, с които децата не могат да се справят сами. Защото все още са прекалено малки. Кое двегодишно дете би успяло само да си завърже обувките? Или да си оправя леглото?

За шестгодишното обаче не и трябвало да са проблем. С напредване на възрастта нараства и опасността съзнателно да започнем да отнемаме задачите на малкото, с които то би трябвало и само да се справя (а в повечето случаи и иска да се справя). Със сигурност е по- бързо, ако мама закопчае ципа на якето, но децата в предучилищна възраст могат да се справят с това отлично!

Колкото по- често родителите правят нещата вместо малките си (от липса на време или заради удобство), толкова повече се ограничава детската самостоятелност.

Интересът към самостоятелността и неизменното чувство на гордост в един момент се губи – децата свикват да бъдат обслужвани. Така родителите се превръщат в лакеи на своите малки принцове и принцеси.

Да бъдеш дете в такава среда не е лесно. Защото в живота човек често се изправя пред предизвикателства, които сам трябва да преодолява, понякога се налага да се ограничава... Колко хубаво би било, когато в безпомощни мигове веднага може да пристигне някой, който да извади въглените с голи ръце. Но това не винаги е възможно.

Затова родители, имайте малко повече доверие в децата си!

Оставете ги да грешат, да се учат... Ако не от първият, то от третият опит със сигурност ще успеят. В противен случай любимото детенце ще се превърне в зависим човек, който не може да се справя с нещата от живота, но въпреки това демонстрира силно изразено самочувствие.

Беше толкова добър, пожелай си нещо!

Няма родител, който да не се гордее, когато порастващото му дете се развива по- добре от нормалното за възрастта. За малките деца наистина е усилие да стои мирно на масата в кафето в продължение на 20 минути, без да събори някоя чаша. А детската стая често е прекалено голяма, за да може да я подреди съвсем само – страхотно е, ако въпреки това детето се справи.

Преливащото от радост и гордост родителско сърце често изпитва силното желание да поощри усилията и успехите на малкото. Най- често обаче поощрението е материално. А децата, които за разлика от възрастните не са комерсиални, се радват и на награда под формата на любвеобилната прегръдка или ентусиазирана похвала.

Е, не би навредил и един бонбон за успокояване, когато свърши болезнената имунизация. В училищна възраст трудно извоюваните отлични оценки в училище заслужават да бъдат поощрени – може би под формата на билети за кино... Онзи, който обаче наложи на детето си строга финансова система и икономически принцип за поощряване на усилията, за да го подготви за живота, е тръгнал по грешен път.

Подаръците обикновено растат правопропорционално на възрастта на детето, а родителите не винаги са подготвени за това.

Седма степен по скалата на каприза

Глезените деца не са сред най- обичаните от връстниците си. Напротив – най- често те са аутсайдерите в групата. Ето какви детски определения за глезено дете намерих в интернет форумите: „децата са разглезени, когато свикнат всяко тяхно желание да се задоволява”, „те не са от най- добрите ученици, защото родителите винаги им пишат домашните задачи”, „глезените деца се топят от дъжда”, „те винаги се смятат за нещо повече от останалите, носят маркови дрехи, мързеливи са и рядко помагат у дома”, „глезените деца винаги получават прекалено много джобни пари и са невъзпитани”.

Ако прекалено глезиш детето си, най- вероятно търсиш в това собствена изгода: безконфликтно справяне с проблемните ситуации (или поне временно), щастливо дете, спокойствие и хармония. Но с времето слънчевият лъч помръква, а превъзпитаването на разглезеното дете е много трудно. С любов, внимание и признаване на постигнатите успехи би могла да постигнеш един балансиран и спокоен семеен живот.

Учейки на дисциплина, не очаквай бързи резултати. Нужно е време, за да може детето да разбере как се променят правилата в една постоянно променящата се ситуация. Така че по- добре се зареди с достатъчно търпение.

Когато детето капризничи, инати се или изпада в истерия на публично място, не бива…

... да викаш
... да тичаш и изпълняваш капризите му
... да се боиш от бурните реакции на детето
... да го сравняваш с другите деца, които „никога не правят такива неща”
... да споменаваш „виж, всички те гледат” – наличието на зрители най- често стимулира лошото поведение

Понякога е задължително...

... да изнесеш детето от мястото на събитието
... да отклониш вниманието на малкото
... да похвалиш детето, когато се държи добре – това действа стимулиращо за него
... да реагираш на лошото поведение с отчетливо „не” и сериозно изражение на лицето. Дори ако детето все още не разбира думите ти, мимиките ще предадат цялата информация.

Автор: Велиана Сименов