Мамо, не ме безпокой!

Да, нека си признаем – и малчуганите имат нужда от малко лично време и пространство. Ако не го получат, стават раздразнителни и плачливи. Трикът е да разпознаеш сигналите в зародиш.

Може и да ти звучи шокиращо – твоето обично малко създание, което до скоро не се отлепяше от теб, сега все по-категорично заявява своята потребност да остане за малко само със себе си. Това поведение обаче е напълно нормално, дори здравословно. Така децата се учат да релаксират и отпочиват от непрекъснатото стимулиране, което е около тях.

Бебешко пространство

През първите месеци е наистина важно мама и бебе да са максимално заедно. Т.нар. „привързано родителство” например, препоръчва носенето в слинг, за да е по-плавен преходът от уютния живот в утробата на мама към непознатия свят навън.

И това определено върши работа през първите 3-4 месеца. След това обаче много бебета стават още по-раздразнителни, когато са постоянно гушкани и носени на ръце. Оказва се, че те имат нужда за кратко да бъдат „откъснати” от мама, татко или баба.

Естествено, говорим за съвсем кратки периоди, в които бебето будува само. Почти всички 4-5-месечни бебета, например, успяват да прекарат спокойно 5-10 минути в самостоятелно изследване на собствените си ръчички и крачета или в „пеене” на играчката над леглото и то по няколко пъти на ден. Това е тяхното лично време и пространство, в които малко по малко започват да възприемат себе си като отделно същество.

Как да разпознаваш сигналите?

Докато си играете на „криеница”, твоето бебче все повече губи зрителен контакт, извръща глава и става леко неспокойно. Това е неговият начин да ти подскаже, че играта вече го превъзбужда и има нужда от малко време без стимулация и смях. Можеш да го оставиш за половин час в кошарата или пък да направите кратка снежна разходка.

Лекът за „ужасните две”

Eдно от обяснението за зачестяващите тръшканици през втората годината се крие именно в прекалената стимулация с играчки, детски филмчета и постоянен контакт с други хора. А разрешението може да се окаже много лесно – повече време в „нищоправене”. Винаги има време за игри, но е важно да се намира и време за релаксация.

Около втората годинка повечето хлапета вече осъзнават напълно, че са отделни личности и усещат първият прилив на независимост. Съвсем нормално е да искат да се възползват от нея. Не се учудвай, че от време на време твоето малко съкровище ще отказва да играе с теб, за да се усамоти в ъгъла на стаята и да нарежда само кубчетата от конструктора. Въпреки желанието за дистанция, околният свят все още изглежда огромен и непознат, така че желанието за самостоятелност ще се редува с призиви за гушкане и близост с мама.

Как да разпознаваш сигналите?

На тази възраст децата все още трудно изразяват своите желания, особено щом иде реч до потребността им да останат за малко сами със себе си. Сигналите също варират – може да е отказ от прегръдка или хвърляне на играчка, дори поредното тропане с крак или истеричен плач на пода.

В тези случаи е разумно да се опиташ да го успокоиш без гушканици, а като „облечеш” настроението му в думи: „Не ми е приятно да хвърляш играчки, но виждам, че вече май не ти се играе”. След това можеш да отнесеш дребосъчето в неговата стая и да му обясниш, че го оставяш за малко да си почине. А когато е готово за още игри, ще го очакваш в другата стая.

Не забравяй за безопасността!

Няма нищо лошо в това да оставиш две-годишното хлапе да играе само в стаята си, дори и за по-дълго, но е важно преди това да се увериш, че обкръжението там е подходящо. Не е необходимо да коментираме електрическите контакти, острите предмети и т.н. – за тези неща ти знаеш със сигурност.

По-скоро, за да гарантираш по-дълга самостоятелна игра, небрежно извади определени играчки, които би искала да бъдат забелязани.

Върху детската масичка можеш да поставиш моливи и книжка за оцветяване, на леглото – да завиеш „спящия” плюшен мечок, а до скрина – да закачиш дрешките на новата кукла. Така незабелязано си поставила три игрови акцента и няма да се налага да се намесваш и да предлагаш нови занимания на малчугана. 

Текстът е откъс от статия в брой декември 2011 на сп. „Моето дете“