Какво значи да си татко?

Какво общо имат сексуалният живот на първобитните хора, музиката на Боб Дилън и бейзболното майсторство на „Янките“ с бащинството?

Много просто: всички те са част от една нова нагласа – какво всъщност означава да си татко. Нагласа, оформена сред веселите лудории, битките, игрите, провалите и редките успехи в живота на бащата.

В мига, в който ти пристигна...

...беше пълна лудница, но си спомням момента с кристална яснота. Повече от час бях гледал как малката ти главичка се опитва да се подаде навън. Докторът успя да те издърпа докрай. И ето какво почувствах: „О, Божичко, това е човешко същество, съвсем различно от мен и Рейчъл!“... До този момент ти не беше реален за нас, беше само една идея за живот, идея, която можехме да оформяме, както си поискаме. Така правят родителите, преди детето им да се роди: фантазират си и имат пълна власт над фантазиите си. Но когато наистина те видях, веднага разбрах, че ти не си просто отражение на фантазиите ми, а личност, която ще порасне и ще има свои собствени мечти, идеи, желания и фантазии, и че ако съм добър баща, ще ти помогна да ги развиеш и осъществиш; не заради мен, а заради самия себе си.

Другото, което почувствах, бе вълна на облекчение, примесено с еднакви части екстаз и изтощение. Не мога да ти предам колко много страхове се бях опитвал да потисна; страхът, че никога няма да се родиш, че нещо ще се обърка. Приближих се до масата, на която те почистваха и затопляха, а ти беше толкова жив, жив, жив, пищеше, размахваше ръчички и се сърдеше. Майка ти искаше веднага да те гушне, затова те донесоха и те сложиха на гърдите й. И ти притихна, всички притихнахме. Бяхме толкова щастливи... Беше вълшебно. До този момент бяхме трима: майка ти, Ана и аз. Сега бяхме четирима.

Сблъсквайки се с промените...

...ние претърпяваме истинска революция в живота си: всяка от малките победи и поражения, спането, акането, храненето, нехраненето, фотоапаратите, усмивките, сълзите и хилядите дребни задачки, от които в момента е изграден животът ни – ето това е нашата революция. Битката, която се зададе на хоризонта, беше да решим как да говорим на бебето. В тази област има две школи. В началото моята позиция, споделяна от извънредно готината ми доведена дъщеря тийнейджърка (което я правеше очевидно правилна), гласеше: на бебето се говори на нормален английски език.

Не се издават странни „бебешки“ звуци, трябва да помним, че дума „уги-буги“ не съществува, и като цяло, добре е да се придържаме към простите съобщителни изречения. Книгите, с които разполагахме у дома изцяло ме подкрепяха и твърдяха, че бебетата, които прекарват повече време с бащите си, проговорват по-рано, защото ние от по-ранна възраст използваме нормален език, а това стимулира развитието на езиковия център в мозъка. Това е едната теория.

Другата, на която симпатизират повечето жени, е на бебетата да се говори като на малоумни:
-Ау, ти мое малко, сладко бебче-мебче ли си? Бебче-мебче? Ой, ой, слако бебче-мебче!
Ако бях на мястото на Макс, щях да си мисля: „ Откъде, по дяволите, да знам дали съм бебче-мебче? Ти си голяма, ти трябва да знаеш. Аз си имам пелени, в които да си пишкам.“

Да ви предупредя...

Ако сте новоизлюпени родители, със сигурност ще ви се случва да бутате количката пред някой магазин с абсурдно име или да чакате в аптеката касиерката да намери кода за огромния пакет „Памперс“, докато и двамата изглеждате отнесени като пияни моркови – последните три нощи не сте мигнали, понеже бебето спи само ако ходите напред-назад и пеете. Между другото, никога не пейте на бебето любимите си песни, въпреки че всички татковци се изкушават да го правят. Представете си, че една вечер му изпявате, примерно „Щастливи заедно“, и то спира да плаче. Развивате почти религиозна вяра в силата на тази песен. И изведнъж лично вие се оказвате в доста неизгодна позиция, тъй като всеки път, когато бебето се разплаче, жена ви се обръща към вас: „Миличък, стани да му изпееш „Щастливи заедно“!“. Може би отначало ще ви се струва много мило да пеете на любимото си вързопче, но повярвайте ми, че на четиристотния път, в четири часа през нощта, ще проклинате „Търтълс“, че изобщо са се родили...

Всичко има значение...

Ето това е важният урок, на който детето учи баща си. Защото на нашата възраст започваме да го забравяме. Бащите го забравят, майките – не. Затова имаме нужда да ни го припомнят, отново и отново. И децата ни го правят. Постоянно ни припомнят този урок. Всичко има значение.
...в стаята връхлита четиригодишно дете с балон и крещи: „Виж какво намерих! Оранжев е! Любимият ми!“. Удря ви с балона и се смее истерично, после пак ви удря, и отново се смее истерично, и вие разбирате – ето едно човешко същество, което е надвило времето, защото за него цялото време е съсредоточено в този прекрасен, щастлив миг, който никога няма да свърши. Защото този оранжев балон има значение, има огромно значение, и ако той има значение, всичко останало също има значение.

В живота на всеки родител...

...има моменти, в които той (напълно основателно) се усъмнява в собствения си здрав разум. Както например, когато съм прекарал сам с Макс няколко часа, през които той почти четиридесет минути е налагал кучето с близалката си, пеейки един и същ стих от някаква безсмислена детска песничка. Тогава сериозно започвам да се съмнявам в наличието на разумен живот на Земята. Почвам да се питам не съм ли полудял. Ами ако недостигът на сън в края на краищата е сринал ума ми и аз съм си въобразил, че съществува и нещо друго, освен мен и това малко човече, което налага кучето и повтаря едно и също безумие?

Трябва обаче да кажа, че не минава и ден, без да погледна към Макс, в някой по-тих момент, докато си играе да паркира количките си и ги кара да следват някакви сложни правила за движение, които само той знае (опитвам се да му помагам, но все слагам количките по грешните места... Само ми крещи, че бъркам, после мълчаливо поправя грешката ми и връща количките по загадъчните им правилни места.) - та не минава и ден, в който да не се уловя, че го гледам и си мисля: „Моят Макс, моят Макс, моят Макс. Колко невероятно звучи, че понякога ме подлудява.“

Моят съвет е...

Просто отидете някъде, където има много други бащи (на кино, на спортната площадка, в музея...) и правете това, което правят те. Има, разбира се, още едно нещо, което е много, много по-важно. Да бъдете там.
Това е: просто бъдете там. Можете да отидете на кино, в парка, на мач, ако щете и на Луната, но ако наистина искате да прекарате деня с детето си, просто...
Бъдете там.

Текстът е от книгата: „Какво значи да си татко“ от Филип Лерман, на издателство „Кибеа“