Как да сложиш край на безкрайното мрънкане... с наказание или приказка?

На определен етап от своето развитие малките човечета минават през фазата на тоталния отказ. В отговор на всичко, което мама предложи, те й сервират обилна порция от ежедневно мрънкане и тръшкане.

Това е естествен етап от развитието на детето, което започва да усеща себе си като отделна личност и да отстоява своите желания. Но когато малките мрънчовци повтарят по цял ден : „Не искам“ и „Няма“, уморената мама, в постоянна бойна готовност да посрещне поредната атака от тръшкане на най-неочаквани места, се нуждае от спешен план за действие. И ние ти предлагаме точно такъв!

Вместо караница или наказание опитай с... приказка :).

Прочети на твоето дете „Приказката за Мрънчо Мрънкалов”.

Изиграйте съвсем простите игри, които се съдържат в нея. А после - в „кризисни ситуации”, използвай сравнението с героя от приказката. И така напомни на малкото човече, че и по този начин да подсещате детето, че мрънкането съвсем не е препоръчително.

• Запасете се само с двайсет цветни пластмасови чаши, две празни кутии и приятно четене!
  

Приказката за Мрънчо Мрънкалов

Имало едно време малко момченце, което някога си е имало име, но то толкова мрънкало и се оплаквало постоянно, че скоро всички започнали да му викат Мрънчо Мрънкалов. Въпреки това неговите родители много обичали малкия Мрънчо и по всякакъв начин се опитвали да го зарадват, а той се тръшвал на земята, започвал да удря, да плаче и да вика: „Не искам!.....Не искам!..”

Един ден неговите родители решили да го заведат на разходка в гората. Вървели, вървели и най-накрая стигнали до една красива слънчева поляна.

Майката и таткото на Мрънчо били много уморени, защото по целия път на всеки пет крачки той отново започвал да се тръшка и да се дърпа, а те да го успокояват. И все пак решили да запалят огън, за да сготвят нещо и започнали да събират дърва, а детето ги гледало кисело от страни и подритвало грубо едно малко камъче. Тъй като наоколо нямало достатъчно дърва, те се поотдалечили и навлезли в гората, но се загубили и не можели да намерят отново поляната, където Мрънчо още дори не бил забелязал, че ги няма, защото не повдигал кисел поглед от земята.

Нощта приближавала с бързи стъпки и детето се поогледало, видяло, че е само и веднага се заоплаквало, че иска да си ходи, като очаквало всеки момент иззад някой храст да изскочат притеснените му родители и да го успокоят, но никой не се появил. И тогава Мрънчо разбрал, че е останал сам и няма кой да обърне внимание на неговите капризи и спрял да хленчи.

Започнал да обикаля и да ги вика из гората, но родителите му сякаш били изчезнали. Мракът ставал все по-плътен и обвивал с черните си дълги пръсти всичко наоколо, а Мрънчо се свил до един храст, заровил глава на коленете си и дори забравил да се тръшка и да се оплаква. Замислил се за изчезналите си родители и дали някога ще ги види отново и си спомнил за….

–  Здравей, Мрънчо!- нежен глас в тъмнината го измъкнал от мислите му.

– Кой ….ъъъъ…си ти? Махай се! Ще кажа на татко да…Ще му кажа да ти се скара!.. Скръстил ръце Мрънчо кисело и се изплезил на тъмнината срещу него.

– Мога да те заведа при баща ти и майка ти, но първо трябва да направиш нещо за мен.

– Притрябвало ми е да ти помагам. Няма да ти помогна! Не искам…Няма пък!

– Е, добре тогава! Сбогом – казал гласът и леките стъпки се отдалечавали в тишината.

Тъй като гласът не започнал веднага да му се моли и да го увещава, той се сепнал и :
Чакай! Ще дойда! Къде си? Кой си ти? Веднага ме заведи при майка ми и баща ми, чу ли!
Никой не отговорил, само мракът обгръщал гората мълчаливо.

– Чакай! Не си отивай, моля те! Искам да ти помогна!
Да тръгваме! Казал гласът и от мрака изникнало усмихнато момиченце с черни коси до кръста и бяла панделка. То заподскачало напред толкова уверено и спокойно сякаш е ранен слънчев следобед.

– Мрънчо Мрънкалов и малката Ивайла тичали в гората, а после в пещерата срещнали те горски дух. Той заспал е на юрган от пух….- си тананикало момиченцето и неусетно в тъмнината пред тях изникнали входовете на две дълбоки пещери.

– Стигнахме. Всичко, което трябва да направиш е да влезеш в пещерите и да изиграеш по една игра във всяка от тях. Хайде!

– Но аз не обичам да играя! Скучно е. Спи ми се. Заведи ме при родителите ми!

– Само по една игра , Мрънчо. Пък може и да ти е интересно.

А вие, деца, искате ли да влезете в пещерата заедно с Мрънчо и да му помогнете да изпълни своята задача? Да? Хайде тогава да надникнем заедно с него и да видим какво трябва да направи!

Вътре го посрещнало малко горско духче, което незнайно защо било зелено на цвят и му казало, че трябва да построи висока кула от чаши, за да може духчето да се покатери по нея и да достигне един малък процеп в пещерата, от където да вижда всяка сутрин как изгрява слънцето над старата гора. Но трябвало да го направи много бързо, защото съвсем скоро чашите щели да изчезнат1.

–  Какво пък. Ще опитам.

– Вие готови ли сте? Да започваме!

Мрънчо започнал да строи, но задачата не се оказала толкова лесна, колкото изглежда. Точно преди да я завърши, кулата падала и той трябвало да започва от начало. Но този път детето не се отказало и успяло бързо да завърши своята кула, чийто връх достигал точно до процепа на пещерата.

А вашата кула готова ли е? Браво!

– Браво, Мрънчо! – провикнало се горското духче и заподскачало щастливо наоколо. –За награда ще ти дам кутията на търпението. Тя вече е твоя. Отвори я!

– Но вътре няма нищо! – отговорил разочарован Мрънчо.

– Търпението няма цвят и вкус. Не можеш дори да го пипнеш или помиришеш, но то винаги ще те чака в кутията и когато имаш нужда от него, само трябва да я отвориш и търпението ще бъде с теб в изпълнението на някоя по-трудна задача.

Мрънчо взел кутията и се отправил към втората пещера. На входа го чакало друго духче, отново зелено на цвят. Може би от тревата, по която тичат по цял ден или от отражението на зелените корони на дърветата в близкото езеро, където горските духчетата честичко се оглеждат.

– А второто духче му заръчало нещо съвсем лесно. Мрънчо трябвало да изрисува във въздуха с моливче, което духчето му подавало, различни предмети.

Вие готови ли сте? Вземете моливчетата и изрисувайте заедно с Мрънчо във въздуха къща!

Той рисувал, рисувал- слънце, човече, куче и какво ли още не. А духчето всеки път му взимало моливчето, оглеждало внимателно невидимата картина и му го подавало отново без да му каже, че е изпълнил задачата. Ръката на Мрънчо започнала да отмалява, но той продължавал да очертава невидимите фигури и един от пътите, когато духчето мълчаливо за пореден път му подавало моливчето:

– Ох, благодаря ти! – му отговорило детето.

–  Браво, Мрънчо! Ти успя да се справиш и с втората си задача. Каза благодаря! И то беше истинско и спонтанно, защото дойде от теб самия. А сега ти получаваш за награда кутията на благодарността. Заповядай!

– Благодаря – отговорил усмихнат Мрънчо, защото тази вълшебна дума му харесвала все повече.
Всеки път, когато я отвориш, ти ще се изпълваш с благодарност към родителите ти, които толкова те обичат, а ти честичко спираш да обръщаш внимание на това и към слънцето, което неуморно огрява поляната и кара птиците да пеят още по-силно, а хората да се усмихват.

–  Довиждане, горско духче! - казал Мрънчо и се отправил към изхода на пещерата. Там го чакала малката Ивайла с бялата панделка още по-усмихната.

– Справи се страхотно! Видя ли, че ще е забавно! А сега, както ти обещах, ще те заведа при родителите ти. Затвори очи и плесни три пъти с ръце!

Хайде и ние да помогнем на Мрънчо да намери обратния път към къщи! Готови ли сте да плеснем с ръце? Едно, две и три…..

– Ставай, Мрънчо! Закуската е готова!

– Я, мамо! Ама аз сам вече вкъщи! Къде изчезнахте там в гората? Колко се радвам да те видя!

– Каква гора?

– Ивайла ми помогна да се прибера вкъщи и горските духчета….

– Коя е Ивайла? Мрънчо, мисля, че си сънувал. Да не си ял нещо развалено вчера?

– Не, мамо! Добре съм си. А горските духчета ми дадоха две кутии и .. беше страхотно, но недейте да изчезвате повече така!

– Какво му става на това дете? Тук си бяхме цяла нощ.

– Хайде, Ивайло, ела да закусваш и ще се почувстваш по-добре!

От толкова време Мрънчо не беше чувал истинското си име, че то прокънтя като камбанен звън в ушите му. Отдавна не се беше чувствал толкова щастлив. Стана веднага и си изяде закуската с огромен апетит и без обичайните възражения.

Майка му се учудила на тази неочаквана промяна у своя син и много се зарадвала.

– Ти май каза нещо за кутии. През нощта някой е оставил две празни кутии пред вратата. Тъкмо мислих да ги изхвърля.

– Не са празни! Аз ще ги взема. Благодаря ти! – и малкият Ивайло се затичал към вратата. Като стигнал в двора чул някой да си тананика наблизо :

– Ивайло и Ивайла тичали в гората, а после в пещерата срещнали те горски дух. Той заспал е на юрган от пух….

• Кули от чаши

Върху две чаши една до друга слагате по една отгоре. Кулата трябва да има дълга основа и връх. Ако детето се затруднява, можете и вие да се включите в играта. Тази игра развива сръчността, концентрацията и търпението. Ако кулата падне, започнете от начало.

• Кутиите

След игрите можете да дадете на вашия мъник две кутии( каквито имате под ръка). При прилив на вдъхновение, можете да украсите кутиите с подръчни средства, за да изглеждат още по-специални.

• Невидимите рисунки

Вземете един молив или химикалка. Подавайте го на детето и му казвайте да нарисува различни предмети. След това взимайте молива и оглеждайте невидимата рисунка и го подавайте отново, докато детето не каже благодаря. Ако то не се досеща, можете малко да му подскажете, за да не се наложи детето да изрисува цялата заобикаляща го флора и фауна.