Излишното “Не”

Свикнали сме с определени стереотипи, които са ни заложени още в детството. По отношение на възпитанието и отглеждането на деца, моделите от нашите родители несъзнателно се прехвърлят и върху поколението след нас. Но дали е полезно и не е ли време да обогатим техния опит с нови модели?

Една от най-често срещаните реплики от майки и татковци спрямо децата им е “Не” или “Не пипвай това”, “Не ходи там”, Не прави това”... Заслушай се в разговорите в парка, в градинките, в детските градини, у дома... Коя е най-често повтаряната думичка от родителите? Отговорът е ясен, но защо се получава така, че нашето възпитание залага много на негативното, на отричането и на забраните?

Дали не е част от неприятното наследство от миналото, когато животът на хората се делеше на забранени и разрешени неща, като първите бяха в превес?

Вездесъщото отрицание се проявява в много отношения в ежедневието ни. Ние, като родители, много често изискваме от децата си разбиране, съобразяване с нашия ритъм на работа, ходене по улиците, почивка и какво ли не. Изискваме синхрон и съобразяване от деца, които, за да го направят, трябва да се приравнят спрямо възрастните. А това е неестествено, трудно и нечестно да се изисква от деца в невръстна възраст.

Част от удоволствието и майсторлъка да си родител е да допуснеш детската гледна точка, да се опиташ да вникнеш в емоциите и желанията на малчуганите, да се вживееш в техните тревоги и копнежи. Това е съвсем възможно за зрял индивид, обратното е невъзможно, поне до определена възраст.

Най-често срещаните забрани произтичат от грешно насадени модели, от рода на “така не може да се държи едно дете”...

Но как трябва да се държи едно дете? Като дете или като възрастен? Свикнали сме да ограничаваме с много отрицания детското поведение, защото:

• така сме отгледани самите ние;
• имаме насадени страхове и притеснения, които проектираме върху децата;
• убедени сме, че възпитанието включва много забрани и най-вече приучаване на детето да бъде като нас;
• притесняваме се от това какво ще си помислят другите са нас, за детето ни при определено поведение, което не влиза в общите рамки;
• партньорът ти в семейството изисква подобно отношение;
• не знаеш за други начини на възпитание.

Според много изследвания, децата, на които не им се повтарят постоянно забрани, а се използват предимно (не на 100%) позитивна педагогика и общуване, с много обяснения, търпение и любов, израстват по-самоуверени, без често срещаните страхове и комплекси, готови да рискуват, да предприемат нови начинания и да развиват без притеснения талантите и възможностите си.

Когато детските уши постоянно чуват забрани и не-та, те започват да изграждат несъзнателно негативен образ за себе си или за околната среда, която се изпълва с опасности.

Не-тата притъпяват естественото детско любопитство, постепенно то свиква с правилата, свиква да се съобразява не със себе си и своите нужди, а с конюнктурата наоколо, с авторитетите. Така е готово да бъде едно от безгласните букви в матрицата на образованието, където ще попадне по-нататък.

Комуникацията, заредена със забрани и негативни емоции не помага на малкия човек да израстне като самостоятелна личност.

Такава личност е способна да прави избор и да поема отговорности, но това е невъзомжно да се случи, ако от рано са ти подрязвали крилата. Не-тата изграждат лигави, несамостоятелни деца, които не умеят да изразяват себе си, освен по дразнещ околните начин.

Разбира се, тук не става въпрос за това, че децата трябва да бъдат отглеждани без ограничения. Напротив, те имат нужда от определени базисни правила, най-малкото заради тяхната безопасност, но и не само. Става въпрос за излишното натоварване на ежедневната комуникация с децата със забрани, със заплахи, с отрицания и негативни квалификации. Този начин на общуване издава безпомощността на родителите, невъзможността да намерят стабилния, позитивен път на възпитанието и от там и залитането към забраните, които винаги са на “една ръка разстояние” и са по-лесния и пръвичен начин на реакция. Този начин не изисква мислене, отделяне на време и внимание, вникване в ситуацията, в детската глава и именно за това е и толкова разпространен. Защото все повече, ние родителите, нямаме желание да отделим осмислено време за тях, а се адоволяваме с механичното отглеждане, хранене, лекуване, механичното възпитание и отношения.

Някои от най-често срещаните забрани са много абсурдни и безсмислени.

Например: не скачай, не тичай, защото ще се изпотиш или ще се изцапаш; не скачай в локвите; не викай; не пипай; не си играй в тревата; не ме питай постоянно защо; не ме безпокой и други подобни.

Ако ние, като възрастни, се опитваме да бъдем себе си и търсим начин на усъвършенстване и развитие, то нека помагаме и на децата си, да стъпят на собствените си крака.

Позволи на детето си да бъде дете, без да му вменяваш вина за това, без да му забраняваш неща, от които не произтича нищо фатално, без да се съобразяваш с погледите на околните.

Дай му възможност да развихри фантазията си, без да му налагаш насила правила за това кое как се играе, как се русува, пее или танцува.

Позволи на детето да участва в твоя свят, да бъде част от теб, като задоволяваш любопитството му, като го включваш в общите ви дейности, като го заведеш на работата си и му покажеш какво правиш, като го оставиш да твори с теб в кухнята, нищо че след това ще се наложи да почистваш.

Така ще спечелиш приятел, ще помогнеш на една личност да тръгне по своя път, без да носи твоите товари, за да стъпва леко и да върви напред.

Автор: Карина Хачадурян