Губя контрол, когато... 5 съвета как да изпускаш парата

Надали има родител, който поне веднъж в живота си не е бил толкова ядосан (или уплашен), че да му се иска да изкрещи с пълна сила. Ако усещането ти е до болка познато, ето как да се справиш...

Днес да напляскаш детето си е също толкова демоде, колкото и да го оставиш заключено в колата, за да влезеш в магазина за мляко.

Отмина и времето, когато повишаването на тон беше смятано за нещо нормално. Днес крясъците са новите шамари.

Да успееш да се овладееш в стресовите условия, в които днес живее средностатистическото българско семейство, обаче е висш пилотаж.

Наскоро гледах по телевизията епизод от риалити поредицата „SOS бавачки”. В него останала без нерви майка истерично крещеше на детето си и тръшкаше вратите зад гърба си.

Бях заела изцяло страната на обляното в сълзи дете и мислено отсъждах: „Боже, тази жена е съвършено луда”.

Ден по-късно обаче беше ред за моето семейно риалити. Знаейки, че сутрин синът ми се приготвя много бавно за излизане, още от вечерта се подготвих психически (и физически), за да си спестим цялото размотаване: приготвих дрехите му за училище и закуската в раницата, а върху шкафа в коридора го очакваха якето и глинената саксия за часа по рисуване.

Всичко, което той трябваше да направи, беше да обуе обувките си, да сложи връхната дреха и да вземе раницата. Около десет минути по план. Какво обаче се случи в действителност?

В момента, в който якето беше облечено, ципът пое едно безкрайно пътуване нагоре, надолу и пак нагоре... И продължи в същия дух - въпреки неколкократните ми покани да спре.

Едва когато накрая ципът „излетя от орбита“ в посока стълбищната площадка, чух един глас да вика: „Защо е тази лудница всяка сутрин? Ще направиш ли поне веднъж нещо като хората?” Гласът всъщност беше моят. Главата ми бучеше, а слепоочията ми пулсираха бясно... Зачудих се какво ли бях пропуснала в добре изготвения ми план? „Детегледачка”, отговорих си наум.

Всъщност онова, което наистина ми липсваше, беше да науча детето си на чувство за отговорност. Защото неговите постъпки често остават без последствия. А ако непрекъснато правя нещата вместо него как тогава той ще се почувства достатъчно самоуверен, за да опита да се справи с нещо сам

И така - на принципа на пробата и грешката, открих няколко тактики, с чиято помощ със стреса вече сме на „Вие”.

5 няколко съвета как да изпускаш парата

Първа тактика: Говори тихо, но строго

Често срещано явление из нашите семейни ширини: за сина ми ритуалът по миене на зъбите е свързан с всичко друго, но не и с почистване на зъбите (дуел срещу плочките с четката за зъби, гримаси пред огледалото и т.н.)

Една вечер тихо се промъкнах до младият фехтовчик и му прошепнах: „Имаш точно две минути, за да си измиеш зъбите, ако искаш приказка за лека нощ. И този път не забравяй пастата за зъби”. Учудващо за мен самата, той бързо запретна ръкави и се зае със задачата си, докато аз не откъсвах поглед от циферблата на ръчния си часовник.

Бях учудена от ефекта...

Но запазих строгото си изражение и продължих: „Сега, ако бързо си облечеш пижамата, имаш право да избереш коя приказка ще четем”.

Наблюдавайки примерната си рожба, осъзнах, че с помощта на тих глас и строг, но категоричен тон, малките най-добре осъзнават какво точно им се говори (вместо да се „изключват“, когато почнем да им се караме). Ясно и точно.

Втора тактика: Направи 15-минутна пауза

Една позната ми призна, че времето на прибирането от работа към къщи (взимане на детето от детската градина, пазаруване, любезните приказки със съседи „как сте, добре сме”) обикновено й коства най-много нерви. Защото когато тегли чертата в края на деня, установява, че не й е останала и секунда за нея самата.

Нейният трик: веднага щом събуе обувките си, се заключва в банята, пуска душа да работи и с... удоволствие тайно си хапва парче шоколад, за да изпусне парата. Малкото е прекалено улисано в играта си, за да забележи 15-минутното й отсъствие.

Често, когато сме сърдити, причината за това са гладът или стресът, или пък чувството на вина заради нещо малко, но важно. В тези случаи 15-минутната почивка ти помага да се освободиш от стреса и отново да бъдеш себе си, а не изнервената и мърмореща майка, от която детето все се оплаква.

Трета тактика: Заложи на възрастта

По правило неделя е денят, в който съм помилвана от стреса на прединфарктните делнични сутрини. Може ли нещо да наруши спокойствието ми? Да, събуждането с безпричинно строшен космически кораб от конструктор (познайте от кого).

Преди бих му се развикала: „Защо си толкова лош, защо разби кораба, който с толкова мъки сглобихме снощи”, също като на някое палаво кутре, направило беля. Сега обаче тактиката ми е друга: „Ти на шест години ли си или си още бебе?” (сякаш, за да си припомня, че той действително е на шест).

Възрастта на детето по вълшебен начин ти дава дългосрочна перспектива. „Ти на шест години ли си?” ме спира от ескалирането на ситуацията, което би преминало в крещене от моя страна и инат от негова. А най-хубавото от всичко е, че този подход е идеален за всяка възраст: Детето кара скейтборд без протектори? „Ти на девет години ли си или на две?” Дъщеря ти си е сложила обеца на носа? „Ти на шестнайсет ли си или на пет?”

Четвърта тактика: Дай си награда

Случвало се е да заваря детето си изрисувало пода на стаята с бои за рисуване с пръсти (като естествено продължение на рисунката му върху лист с размер А4). Вместо: „Защо реши, че подът трябва да е в синьо?” новата ми политика гласи: „Виждам огромна мацаница на пода и ме е яд, че не си използвал масата и блока за рисуване. Взимай парцал и започвай да чистиш.”

Подобни описателни приказки обаче не са най-спонтанната форма за комуникация и обикновено не идват естествено. Имах нужда от стимул и затова направих специална таблица за „овладени реакции”. Всеки ден, когато успявах да овладея нещата без излишни драми, си давах червена точка.

В края на седмицата, ако имах повече от пет точки, следваше награда (урок по йога или нещо вкусно и полято с шоколад). Само след две седмици практика постигнах седем червени точки в таблицата си. Следващата неделя синът ми събуди малко преди изгрев слънце. Беше ред на съпруга ми да се жертва. Аз бях заслужила още поне час сън. И имах седем неопровержими доказателства за това :).

Пета тактика: Приеми, че животът е страдание

Преди близо 2500 години Буда е казал, че ние често правим себе си нещастни, защото очакваме, че животът ни трябва да бъде по- удобен, лесен и добър, отколкото е.

Разбира се, проблемът е, че животът не е перфектен и често ни подлага на тежки изпитания. Същото важи с двойна сила и за родителството. То е фантастично и невероятно - най-великото приключение, което някога си предприемала! Но понякога може да бъде и дупка... А също и отегчително, и плашещо, и доста стресиращо.

Ако осъзнаем, че всички родители минават през фази на отегчение, стрес и страх, ще ни е по-лесно да се справим с това. На никой не му е лесно, но това е част от цената, която плащаме, за да се радваме на най-хубавите усмивки и най-сладките целувки – тези на нашите деца.