Емилия Илиева: "За да „накараме” някои да направи нещо е важно да разберем защо не го прави"

Представи се, разкажи ни с какво се занимаваш?

Казвам се Емилия Илиева, най-общо ме вълнуват въпросите за комуникацията и свързването между хората. Водя различни семинари и курсове за ненасилствена комуникация, емпатия и емоционална интелигентност и работя индивидуално с хора за развиване на умения за емпатично свързване, автентично изразяване,  преодоляване на междуличностни конфликти и други теми, в които думите играят ролята на посланици. Напоследък основно се занимавам и с развитието на Communication Academy – организация, в която заедно с колеги организираме различни събития, посветени на темите за общуването в личен и професионален план.

Какво представлява ненасилствената комуникация за деца?

Ненасилствената комуникация за деца е част от едногодишна програма „Азбука на общуването” за работа с деца (3-6г) и начален курс на училищата. Целта й е да обърне внимание на емоционалната грамотност на децата и да ги научи на умения, които са изключително важни и за деца и за възрастни. В това включваме умението да разпознаваме и назоваваме собствените си емоции; да забелязваме емоциите на останалите и да търсим корените на всяка в потребностите, които всички хора имаме; да преживяваме силата на взаимозависимостта пред използването на сила и силата на партньорството в общуването пред налагането на волята ни; да казваме какво искаме и какво би допринесло за щастието ни вместо да се сърдим и да очакваме, че другите сами ще се сетят. 

Програмата имаше едно успешно пилотно издание в 7ЦДГ в София (януари – май 2012) като от есента на 2012 планираме занимания в поне 4 детски градини.

Колегите, които участват в тази програма са специалисти в различни области, обединени от призванието си да работят с деца и от вярата си, че колкото по от рано децата се срещнат с тези теми, толкова по-лесно ще им е като възрастни да преодоляват различните предизвикателства, които общуването неизбежно ни поднася и да изграждат пълноценни взаимоотношения.

Защо днес родителите се нуждаят от курсове и консултации, за да общуват с децата си пълноценно?

Защо днес родителите се нуждаят от курсове и консултации, за да общуват с децата си пълноценно?

Трудно ми е да отговоря на въпроса защо. Струва ми се обаче, че ставаме свидетели на една промяна в начина, по който разглеждаме ролята на децата в общуването ни с тях. Повечето родители, които идват при нас вече са пробвали традиционни методи за възпитаване на деца, които не дават желаните резултати и съответно принципите на ненасилствената комуникация и на емпатичното свързване предлагат за тях алтернатива, която без да е много лесна, прилагана последователно води до резултати, които удовлетворяват и родители и деца. Вероятно тази промяна идва и от все по-осезаемото желание на всички ни да ценим собствената си уникалност и уникалността на другите, богатството на различията, правото да участваме в решения, които ни касаят, гласът ни да бъде чут, значимостта ни да бъде зачитана… Това са съществени нужди и за възрастни и деца и създавайки „проблеми” за родителите си децата често ги заставят да се развиват, да търсят нови начини да общуват и да се свързват с тях.

А и все по-малко са родителите, които могат да се посветят на отглеждането и възпитаването на децата си. Балансират между служебни ангажименти и родителски задължения и не винаги имат нужното време, търпение и спокойствие, за да изслушват децата си, да прекарват време с тях, а не просто правейки нещо.

Насилието няма само физическо измерение, къде още може да се крие то?

Да, за съжаление формите на насилие в живота ни са много повече отколкото понякога разпознаваме. Насилие се крие и например във фразите: „Не ме интересува какво искаш, идваш с нас на кино!” „Ако не си напишеш домашното, няма да излезеш да играеш!” Това са все изречения, които принуждават и налагат волята на родителите без да има място и пространство за нуждите на децата. Идеята на ненасилието е да се опитваме да разбираме чувствата и потребностите на отсрещната страна, паралелно със собствените си чувства и потребности и да търсим възможности и двете страни да бъдат удовлетворени.

Така горните изречения могат да звучат по следния начин:

Разбиране за потребностите на детето и обръщение към него: „Развълнуван си от новата игра, която получи и предпочиташ да останеш вкъщи да играеш вместо да идем на кино ли?”

Търсене на решения, които посрещат нуждите и на двете страни: „Разбирам, колко е важно за теб да играеш и че нямаш търпение да излезеш да се видиш с приятелите си. Само ми се иска да се погрижим и за домашната работа, за да сме спокойни и двамата за усвояването на материала от училище.”

Това са два примера, които показват как понякога без да прилагаме каквото и да било физическо насилие думите (и действията ни) се възприемат като насилие от децата.

Дали и доколко подобни по-фини форми на насилие присъстват в живота ни можем и сами да определим на база реакциите на хората около нас. Всяка проява на недоволство или съпротива, на огорчение и разочарование, противоборство и т.н. е знак, че имаме да се погрижим за варианти на взаимодействие и комуникация, в която всички са зачетени. 

Защо децата престават да чуват родителите си?

Защо децата престават да чуват родителите си?

Една от възможните причини е, че децата се изморяват да слушат едно и също. Ако родителите се опитват да обяснят на децата си защо да се държат по определен начин или колко е важно да учат и да си пишат домашните и това са повтарящи се ситуации става еднакво досадно и за родители и за деца да водят един и същ разговор. Но родителите считат, че са длъжни да изнесат „лекцията си” за ползите от ученето или за последиците от определено държане. Мисля си, че всеки възрастен, ако се замисли ще се сети за „лекциите” на собствените си родители, при които автоматично сме изключвали. За да искаме някой да ни чуе (и децата ни да ни чуят) има два начина, които често представям:

да сме автентични – да изразяваме истината за начина, по който се чувстваме и корените на чувствата ни т.е. потребностите ни. И деца и възрастни веднага усещаме, ако другата страна казва неща, които не са съвсем истина или са голи фрази. Понеже в комуникацията само 7% се предава през думите, всеки опит да скрием част от истината се усеща през цялото ни излъчване. А за децата казват и че са особено чувствителни. 

Да подходим с емпатия към другия т.е. да се опитаме да разберем какво преживява другата страна. Независимо дали с думи или без думи – усещането, че някой има очи и уши да види и чуе точно какво се случва с теб създава готовност за споделяне, а когато наистина сме чули детето си увеличаваме шанса и то да ни чуе след това. 

Какви са най-често срещаните проблеми при родителите, с които се срещаш?

Родителите идват обикновено с въпроси започващи с „как да накарам детето си да…„ след това темите са различни, но всичко опира до желанието да можем да повлияем на детето си в посока, която считаме за съществена.

Отговорът е прост: за да „накараме”, който и да било да направи каквото и да било първо е важно да разберем защо не го прави. Ако някой отказва да следва препоръките ни, да действа по начина, който ние очакваме то е ясно, че  той/ тя има други насоки, които счита за важни, друго поведение, което счита за правилно. Разбирайки потребностите зад действията ни свързва със същественото за децата ни, което нашите препоръки/ мнения и идеи не успяват да посрещнат.

Веднъж като разберем какви са потребностите имаме повече възможности да предлагаме решения, които са съзвучни с представите на децата ни.

Така че въпросите „как да накарам детето си да…” винаги опират до въпроси „как да накарам себе си да…”

Често пропускаме колко е важно развитието на емоционалната интелигентност при децата. Кои са основните средства и начини за развитието й?

Най-лесният начин разбира се е личният пример. Родители, които използват езика на емоциите и потребностите, когато се изразяват и когато слушат децата си постепенно предават този език на децата. Така растат деца, които осъзнават, че чувствата, които преживяваме като хора се коренят в потребностите ни; че начинът, по който се чувстваме е лична отговорност, че е важно да знаем какво искаме и да го изразяваме…

Вече е всеизвестно, че емоциите, с които не можем да се справим носят риска да ни разболяват.  Важно е да научим децата си, че е нормално да преживяват и положителни и отрицателни емоции, че е разбираемо като са разстроени да поплачат, че имат право да се гневят и т.н.  - това е урок за цял живот.

Също такъв урок е урока за конфликтите – да им покажем, че в живота има и конфликти, че сме зависими един от друг и следва да зачитаме както собствените си потребности, така и тези на другите. Конфликтите могат да са възможности за свързване със същественото за двете страни. Това знание ще им помогне като възрастни по-лесно да намират решения, печеливчи и за двете страни, както и да изграждат пълноценни отношения.

Основни средства са различните занимания на родители с децата. Така чрез игри и забавления се предават важните послания за емоционалната интелигентност. С рисуване, театър, четене на книжки, игра на карти и т.н. можем да изберем емоциите да са забавни за учене, без да са учене.

Важно е и да гледаме на децата си с желание да разберем как се чувстват в даден момент и от какво имат нужда. Това е началото на развитие на собствените ни умения за свързване с тях на основата на техните реални преживявания, а не на базата, на нашите стереотипи за тях.  

Твоето послание към тези, които се сблъскват с предизвикателствата на родителството?

По-голяма част от родителите, с които се срещам, се обединяват около споделянето, че родителството  ни заставя да се развиваме, да внимаваме за действията и думите си понеже виждаме много бързо резултатите от тях върху децата. Връзката родители-деца е както най-ценното, така и най-предизвикателното нещо, което имаме. 

Моето послание е това родителите да вярват, че има начин, по който връзката с децата им да се основава на взаимно доверие, съпричастност, споделяне, уважение и да не спират да търсят, докато не намерят своя начин. Не казвам, че ненасилствената комуникация е единствения работещ подход или че емпатията е панацея, но със сигурност много родители споделят за ползите от прилагането им при отглеждането на деца и разбира се се радвам, че в България има все повече последователи.

Предстои ви събитие по темата родители-деца. Кажи ни малко повече за него?

Да, на 9 юни организираме едно събитие, което озаглавихме „Родителите, децата и емоциите”. Ще обърнем централно внимание на възможността за развитие на емоционална грамотност и интелигентност от ранна детска възраст. Заедно с колегите от екипа на „Азбука на общуване” ще представим няколко възможности за съвместни дейности на родители и деца, които могат да се превърнат в семейна практика за учене и забавление. За няколко часа деца и родители ще минат през различни упражнения, които за децата ще са забавление, а за родителите надяваме се да дадат идеи за общи занимания и семейни практики. Ще представим и книгата за ненасилствена комуникация за родители „Взаимно уважение между родители и деца: 7 ключа за трансформиране на семейните конфликти в сътрудничество”, Сура Харт и Виктория Киндъл Ходсън, издателство „Кръгозор”. Това е третата книга за ненасилствена комуникация на български език, този път специално адресирана към родителите и сме щастливи, че спомогнахме за превода. Допълнителна информация за събитието може да откриете на www.communication-academy.eu