Добра майка ли съм?

Всички знаем, че отношенията с децата ни невинаги са само любов. Понякога има и гняв, скука, преумора. За тези чувства трябва да се говори, ако не искаме да се задълбочават.

Всеки се е сблъсквал с подобни проблеми - тригодишното ни хлапе се опитва да намушка новороденото бебе с молив, в стаята на дъщерята от първия брак хаосът е пълен и скандалът не закъснява, цялото жилище е разхвърляно. Идва ви до гуша. Но с кого можете да споделите това? На улицата или в метрото ви гледат накриво, ако повишите тон на отрочето си.

Как да кажете, че невинаги обичате децата си? Че сте искали дъщерята да е отличничка, а синът ви да е детето чудо, но всъщност се е получило нещо различно.

Такива неща не отиват на образа на идеалната майка, която трябва да е винаги любяща, търпелива, педагогически коректна, никога да не бъде агресивна, да храни и закриля децата, да си играе често с тях. Изобщо има прекомерни изисквания към майките, затова не е чудно, че запазваме само за себе си негативните чувства. Психолозите смятат, че е от съществено значение да не се укоряваме, а да си дадем сметка, че в повечето случаи имаме основание за тях.

"Обичам едното си дете повече от другото..."

Ако е така, ще намерим много причини за това, но не и оправдание. А всъщност е съвсем естествено да чувстваме понякога едното си дете по-близко. Това води до сериозни конфликти само ако майката е единственият близък човек. Не можем да гледаме на любовта към детето като на задължение. Но ще трябва да го оставим да се привърже повече към бащата или бабата, нещо, което децата правят почти автоматично.

Важно е и да се помъчим да разберем защо едното дете ни е по-чуждо. Често се случва, защото е по-шумно и независимо, по-палаво и непокорно. Колкото по-бързо признаем пред себе си чувствата си, толкова по-скоро ще направим така, че всички деца да получават достатъчно любов в семейството. Ще намерим начин да приближим детето отново до себе си.

"Измъчва ме вина, че не се справям у дома..."

Когато имаме такова усещане за един по-продължителен период, то в повечето случаи за това си има конкретни причини - прекалено големите изисквания към нас и недостатъчната подкрепа са най-честите. За да се освободим от чувството, че не се справяме, трябва да установим докъде точно стигат силите ни и да поискаме помощ от близките си.

"Чувствам се отчуждена от детето си..."

Всяка майка, която е имала постоянно ревящо бебе, знае колко й е било тежко и какви противоречиви чувства е изпитвала към него. Същото важи за бебетата и малките деца с други проблеми, например злояди или агресивни. В тези тежки периоди е важно да потърсим навреме помощ, за да не попаднем в омагьосан кръг - не разбираме сигналите на децата, не успяваме да намерим пътя към тях, а това води до влошени отношения. Най-важното при консултациите с лекар е да се освободим от чувството на вина. Нормално е да се чувстваме отчуждени от дете, с което сме във вечен конфликт, което ни крещи и, изглежда, не ни обича особено. Най-силно усещаме това в пубертета Колкото и да боли, трябва да видим и добрите страни на това нежелание за контакт и отблъскване - синът или дъщерята търсят своята идентичност. Трудното е да си признаем обидата, без да караме детето да плаща за това. Няма да навреди от време на време да избухнем или да споделим с приятелка, че децата ни лазят по нервите.

Обичам детето си, но ролята на майка не ми допада много

Не всяка жена е готова след раждането да забрави за собствените си нужди и досегашната си идентичност. Да станем майка означава в началото до известна степен да загубим част от себе си, да се изолираме от приятелите си, да сме по-зависими във финансово и емоционално отношение. В такива случаи е нужен кураж да наложим собствените си представи за ролята на майката -например да дадем детето на ясла или да наемем бавачка и да тръгнем отново на работа. Или пък обратното, да имаме смелостта да не го направим. Понякога е достатъчно да си помислим добре върху представите си за това какво е да си майка. Има обезверяване, скука, преумора, но и любов и щастие. В ежедневните неща е полезно да подхождаме практично - ако не ни се пее приспивна песничка, можем да пуснем радиото. Ако не ни се играе с лего, по-добре е да правим това, което ни е по-интересно, и да накараме детето също да участва.

"Не мога да се разделям с детето си..."

Да отглеждаш дете означава да се разделяш с него „на порции". При отбиването, при даването в детска градина, при тръгването на училище, първата голяма любов - това са все раздели. Ако видим, че това ни е толкова трудно, че се опитваме да го предотвратим, значи имаме проблем - и ние, и детето. След години на отдаденост на другите е нужно да се запитаме: от какво имам нужда, какво ми липсва, от какво се страхувам? Може би искаме да бъдем не само майки, но и жени, да ни ухажват. Може би е време да тръгнем на работа и да си поставим нови цели. Или да обърнем повече внимание на партньора си и на сексуалния си живот. При всяка жена стъпките на преодоляване на раздялата ще са различни. Краят на един период и началото на нов са придружени от усещането за несигурност и това е нормално. Нужно е време да свикнем, точно както е било и когато сме привиквали към ролята на майка.

"Разочарована съм от детето си..."

На теория всеки знае, че децата не се раждат само за да изпълняват очакванията на родителите си. И все пак не сме доволни, когато дъщерята, планирана за отличничка, не е особено добра в училище. Или сме очаквали весело дете, а то е срамежливо и не обича контактите с други хора. Добре е да се обърнем към психотерапевт за компетентен съвет. Но най-важно е да поговорим със самото дете. Да го попитаме какво иска, мисли и чувства. Може би то има други проблеми, затова нашите усилия остават напразни. Колкото по-добре познаваме и себе си, и детето, толкова по-скоро ще забравим разочарованието.