Да забраняваме ли на децата си или да не им отказваме нищо?

Много често за младите родители е труден отговорът на въпроса: „Какво е адекватното отношение спрямо децата ни - да не им отказваме нищо, или пък напротив - да им забраняваме и да ги наказваме?”

До голяма степен този въпрос е продиктуван от факта, че много от нас не могат да приемат децата им да не ги „обичат”, не могат да понесат мисълта, че наследниците им може да ги възприемат като „лоши” родители. По този въпрос френският психоаналитик д-р Патрик Деларош много точно отбелязва: „Забелязваме определен нарцисизъм у родителите, т.е. – те искат да бъдат обичани от децата си. Това е много разпространено явление, вероятно защото част от тях са изпитвали в детството си известна афективна липса и сега не могат да понесат идеята, че собственото им дете може да си мисли, че не е обичано. И аз се принуждавам да обяснявам на родителите, че ако искат да бъдат обичани от децата си, то те трябва и да им забраняват. Защо? Защото забраната ще породи нормалната агресивност на детето и ще позволи то да се отдели от тях. А сега родителите искат на всяка цена да бъдат обичани и правят всичко възможно, за да “купят” детето си. И когато то поиска да се отдели от тях, те не могат да го понесат и се потискат. Впрочем, точно в този момент родителите с изненада констатират, че колкото по-малко са били забраняващи, толкова повече детето им не ги зачита, пренебрегва ги и не ги обича.”

В последно време все повече се забелязва и тенденцията за „обръщане” на ролите-майките бидейки непрекъснато с децата си, стават „лоши”, докато бащите връщайки се от работа, след цял ден отсъствие от дома, искат да бъдат „добрите”. Такава подмяна на ролите, естествено не е конструктивна и структурираща - както във възпитанието на децата, така и в хармонизирането на отношенията между самите партньори. Тук, разбира се, „добър” и „лош” не трябва да се приемат в буквалния смисъл, а по-скоро като този, който въплъщават законът и редът и тази, която демонстрира, че ги зачита и спазва. Както знаем добрият баща е този, който може да даде, но не дава, докато за майката е валидно по-скоро разбирането, че не е редно „ръката, която гали същевременно и да наказва“.

Бащата на психоанализата Зигмунд Фройд казва, че прекалено голямата родителска нежност е вредна, защото разглезва детето и го прави неспособно да се отказва временно от любов в по-късния си живот или пък да се задоволява с по-малко любов. „В същината си по този начин възпрепятствате детето си да желае, защото отговаряте незабавно на неговото искане, сякаш то трябва да бъде удовлетворено. А така не се оставя пространство за желанието.”, допълва д-р Деларош.

За да не бъда разбран погрешно, бих искал да отбележа, че безцелното наказание или изобщо санкционирането на детето, без да знае в какво се е провинило, е също толкова погрешно, колкото е страхът да наказваме. Много често наказанието е „по принцип”, „защото си лош/а”, или пък защото „само глупости правиш”, което е абсолютно нелепо. Ако няма необходимото слово, ако границите не са ясни, възпитанието винаги ще бъде „на парче”. Не, че границите няма да бъдат постоянно атакувани. Преди обаче да наказваме, е необходимо да има ясно "Не". Едва след това рестрикцията е ползотворна и работеща.

Валентин Стоилов е бакалавър по Психология, магистър „Семейна терапия и консултиране на лица с увреждания” в СУ „Св. Климент Охридски”.

Котерапевт в екип за индивидуална психоаналитична психодрама.

Работил е като педагог и психолог в „SOS-Kinderdorf-Детско селище, с.Дрен, България”, както и като психолог към Дневен Център за Рехабилитация и Интеграция на Деца със Специфични Нужди - “Покров Богородичен”.