Аз не съм готина майка!

Трудно бихме си признали подобно нещо. Много по-лесно е, а и имиджово, да се правим на майки-върха, които не само се справят с всички предизвикателства на ежедневието, свързани с отглеждането на дете (или две, или три), но и в късните следобеди, а и в почивните дни, са заредени не просто с енергия, а с цял арсенал от идеи как да направят живота на отрочето си истински купон.

Уви, за повечето от нас, тъжната истина е точно обратната – на края на деня сме скапани от работа, или от домакинска работа, а най-често и от двете заедно и единствената ни мисъл е как по-бързо да се пъхнем под душа и после да се свием под завивките (и да успеем да загасим лампата преди да заспим). Не си го признаваме, продължаваме да се хвалим със супер сили и по този начин се въртим в омагьосан кръг – искаме да прекарваме достатъчно време с малчо, искаме детето ни да е усмихнато и щастливо… и най-вече искаме да сме готини майки, най-готините на света, НО… все нямаме време и все не знаем как да го постигнем.

Спокойно, момичета! Не сте сами.

Отдавна имам натрапчивото усещане, че нещо ми куца в забавленията с двете ми деца. Първо ги мислех за малки, после реших, че аз съм поостаряла, след това търсех оправдание в хилядите други неща, които трябва да свърша, когато се прибера от работа… докато една сутрин, пълзейки в задръстването, не стигнах да момента на истината – аз не съм готина майка! Аз съм готина колежка, готина приятелка, готина съпруга (надявам се), но не й готина майка! И го казах на глас… Признах си и зачаках да ме заболи… Но не. Не ме заболя. Въпросите заваляха един след друг и всичките им отговори водеха до един и същи извод – трябва да се науча да се забавлявам в ролята си на майка.

Ама разбира се, звучи така лесно. Започвам още от утре.

Ден първи – Заредена съм с оптимизъм.

Цял ден си представям как ще изненадам децата и довечера те ще се кокорят и ще се чудят как така досега не са разбрали колко страхотно забавна майка имат. След осемчасов работен ден, час в задръстването, още половин час от детската градина до дома ни с две пищящи, биещи се деца, които се портят едно друго непрестанно, искат, настояват, реват, секнат сополи където сварят, хвърлят стотната хартийка от скрит бонбон в джоба им, отново искат (обувки като на Кети, рокля като на Елза и да спя при леляяяяяяяяяяяяяя), подават ми поредния охлюв (дръж го и внимавай да не падне), докато аз правя ляв завой, врещят, все едно ги колят, при вида на полицейска кола (убедени, че така спасяват мама), нахлуват у дома като стадо диви коне, изпотъпквайки по пътя си всичко…. Препъвам се по стълбите след тях и не спирам да си повтарям - фън, фън, фън… Ентусиазмът ми е поохладен, но съм твърдо решена да съм забавна. След истерично преобличане и миене на ръце, успявам да напъхам децата в игралната им стая, набързо наплисквам лицето си с вода, сресвам се, последна усмивка на огледалото и тържествено влизам в царството на нашия купон. Сега ги разбих! И тъкмо отварям уста, за да предложа най-якото парти на света, когато русокосият ми син вдига поглед и казва: Искам дъвка!
Проблемът не е в дъвката. Проблемът е, че ТОВА НЕ Е ЧАСТ ОТ МОЯ КУПОН. Дишам… Обещавам дъвка… после. Не, сега! После! РЕВ…. Край на ден първи.

Ден втори – Няма да се откажа толкова лесно.

Цяла нощ си блъсках главата къде сбърках вчера. Откъде се сети това дете за дъвка? И защо не му я дадох? Защото искам да се спазват правила… Кое му е лошото на правилата? Не усещам как минава работният ден. След края му хуквам към градината. Убедена съм, че днес ще успея и това ще е началото на един безкраен купон с децата ни. Багажникът на колата ми е зареден с книжки във всякакви варианти – със стикери, за оцветяване, за дорисуване, за писане и т.н.. Аз съм отговорна майка и няма да дам на децата си какви да е играчки. Мисъл трябва, МИСЪЛ! И правила. Още докато децата се обуват започват малките пазарлъци – купи ми, дай ми… Не на мен тези… Подготвена съм. Успявам да ги заведа без проблем до колата, по пътя загадъчно им разказвам за невероятно интересните изненади, които ги очакват, следва половин час пътуване с две пищящи деца, които освен че се портят и бият, не престават да питат: Какви са изнедатитееееееееееееееееее….? А аз мълча като партизанин и само тайнствено се усмихвам. Вече у дома, преоблечени, измити и сресани, децата очакват своите изненади, аз лепвам най-холивудската си усмивка (дори панделка си сложих, за да съм като мама от картинките), нося книжките…. Децата ми се усмихват, взимат ги с грейнали очи…. Бият се, късат ги, портят се, следва бойна сцена, в която се намесвам решително и съответно получавам тежки рани, но успявам да сложа ред. Всички са по местата си край масата, книжките вече са жалки парцали, аз отварям уста, за да предложа все пак да порисуваме и в този момент моята приказно красива дъщеря вдига поглед и казва: Искам дъвка! Край на ден втори.

Нощта на ден втори срещу ден трети

- Ще мисля, нещо бъркам, какво обаче? Защо съм готина колежка? Защото помагам, не се скатавам от работа, покривам, ако се налага, върша си работата съвестно и не съм някаква задръстенячка, която следва всички правила сляпо. Защо съм готина приятелка? Защото винаги съм готова да се посмея или поплача с най-добрата си приятелка, защото мога да пазя тайни, защото винаги ще съм на нейна страна, защото двете от ученички се забавляваме страхотно, нарушавайки доста правила. Защо съм готина съпруга? Защото не се правя на перфектна, защото не се опитвам да съм като извадена от някакво списание за съпруги, защото се връзвам на всички безумни идеи на мъжа ми и винаги съм ЗА! Защото двамата все още се чувстваме като две хлапета, тръгнали да рушат правила и бариери….
А защо не съм готина майка?

Ден трети – Багажникът ми е празен.

Държа децата за ръце и вървим през двора на детската градина… Доскоро валя и навсякъде пълзят охлюви. Спирам и взимам един – „Хайде, взимайте, да си отнесем едно семейство у дома”, казвам. Децата взимат колкото могат да носят. С ужас си представям как изпускат охлювите в малката ми кола и след известно време там се завъжда цяла колония от охлюви, но само се усмихвам. Вадя пакетче – да ги носим в него. Усещам възбуда – нарушавам собствените си правила. В колата карам и държа пакетчето едновременно. Даааа, знам че не е по правилата! Ама е весело. Пеем малко, после децата се сбиват, но аз се правя, че изпускам охлювите и битката моментално е преустановена. Вкъщи правим дом на осем охлюва и се разбираме, че ще нощуват вътре само една нощ, после ги пускаме. Плискам лицето си с вода, поглеждам се в огледалото и си казвам: Давай, ти си!

Влизам в детската стая. Децата прелистват смачканите книжки от вчера и питат: Мамо, да оцветяваме ли?

А аз отговарям: Искате ли дъвка?

Автор: Анна Кожухарова-Мариянска