5 майчини гряха, от които не трябва да се срамуваш

Вярвах, че ще бъда супермама и ще правя само най-доброто за детето си! С 4-годишен малчуган в ръцете обаче най-после реших да загърбя представата си за идеалната майка (и да спра да се самообвинявам.)

Преди години си представях как един ден когато си имам дете ще бъда супер майка: винаги търпелива към малкото си, редовно ще му чета книжки (никаква телевизия!), всеки ден ще приготвям топла храна и дори ще изрязвам старателно детелинки от репички за украса на сандвича му за закуска. Днес вече зная - обещанията, които си дадох преди да родя, са изпълними... но в някой друг живот. В този реших да престана със самообвиненията, за да се почувствам най-накрая в мир със себе си. И по-точно всеки път, когато...

... манипулирам детето си
Не мога да се сетя къде бях чела, че манипулирането влия зле върху възпитанието на детето. Вероятно този, който го е измъдрил, е бил прав. Но вероятно не е имал деца. Защото без малките „бартери” между мен и сина ми, хармонията е невъзможна: „Ако си изядеш целия обяд, ще има нещо сладко за десерт”, „Ако си събереш играчките до пет минути, получаваш още една приказка бонус.” И макар това да звучи по-скоро като реклама на Телешопинг, обикновено думите ми имат огромен ефект.
„Договарянето“ е онзи импулс, който води до големите еволюционни промени в развитието на детето („Ако хвърлиш биберона, ще ти купя готината червена кола.”), за успешното справяне с брутални спешни случаи („Ако не престанеш веднага да се катериш по количката за пазаруване, няма да ти взема нищо от стилажа на касата.”) и е сравнително добра алтернатива.

И ако детето ми ме е научило на нещо, то със сигурност е, че обясненията са сребро, но действието е злато. Поне докато в един момент системата не започне да противодейства. Преди дни синът ми заяви: „А какво ще получа, ако ти донеса чаша вода от кухнята?” На опита ми да му обясня, че понякога човек прави някои неща само, защото обича даден човек, той отговори със самодоволна усмивка. Едно на нула за него: мафиотските ми методи започнаха да функционират (за съжаление) и в посока към моя милост. Ето защо е по-добре да бъдат правилно дозирани.

... оставям малкото да гледа филмчета
Признавам - съвестта ми започва да ме гризе всеки път, когато зърна пред синия екран блесналите детски очи и широко отворени устенца. Признавам, страдам и тогава, когато в пристъп на ярост дръпна шалтера на „Малката русалка”. И да, признавам, че е по-добре да си мълча за тия работи, при условие, че пиша статия за „Моето дете”. Но си признавам и това, че без телевизора и DVD-то животът ми би бил немислим.

Следобед синът ми рядко спи повече от час. Затова ако искам да успея да пусна пералнята с пране, без някой преди мен да е напълнил отделението за прах с кубчета „Лего” или да е изсипал вилиците и лъжиците от чекмеджето в кофата за смет, трябва да бъда максимално бърза. Ето защо костенурката Франклин е моят най-добър приятел. И то тогава, когато ме подгонят чисто човешките нужди, а последното нещо от което се нуждая е придружител, който да стои до мен и да развива ролката с тоалетна хартия.

... не вечеряме всички заедно
Напълно съм съгласна с експертите, че събирането на цялото семейство за вечеря е жизнено важен ритуал. У дома обаче нещата често изглеждат така: първо съпругът ми се обажда, че ще закъснее за вечеря. Междувременно синът ми отказва да отпусне крака ми, докато се опитвам да сложа масата за вечеря. Малко по-късно той вече лежи на дивана и рита с крака по стената с оправданието, че е смъртно гладен. Секунди по-късно съм уцелила джакпота с мини кроасаните от шкафа в кухнята.

Малко след това съпругът ми се прибира и се забързваме към масата, защото ни грози опасност от гладна смърт (поне мен със сигурност). Ясно е, че малкият вече не е гладен, но пък главата му е пълна с щуротии. Ето защо на единия от двамата родители му минава гладът. По правило това е онзи, който оставя яденето му да изстине и се отправя с малкото зверче към детската стая, за да го сложи да спи. По правило това съм аз.

Затова през седмицата рядко вечеряме заедно. Съпругът ми се прибира у дома, детето вече е вечеряло и той (или аз) го слага да спи. През това време аз слагам масата и отварям бутилка вино. Няма кой да се люлее на стола си и да разправя как през деня Нино се е олял със сок на детската площадка. И никой не прекъсва разговора ни – двамата оставаме сами с щастието си на острова на възрастните.

... домът ми е с краката нагоре
Под масата в кухнята вече цяла седмица събира прах куфарът с багажа от последното ни семейно пътуване; свежото пране пък изглежда така все едно отново е за пералнята, защото някой е скачал отгоре му с мръсните пантофи. Съвсем не преувеличавам, ако заявя: домът ми е тотален хаос. Причината за това (разбира се) е в мен. Просто не искам да бъда една от онези вечно мърморещи майки, които преследват детето си с парцал и кофа в ръцете и се мусят на всяка играчка, която случайно се е озовала не на място. С течение на годините започнах да вярвам, че с помощта на добре овладян хаос у дома успявам да предпазя детето си от хаоса навън. И спрях да изпитвам срам всеки път, когато чужд човек прекрачи прага на дома ни.

Има обаче и такива моменти, в които самохипнозата ми спира да действа. В крайна сметка никой не иска синът му да расте със заблудата, че банята се мие от само себе си, нали?

... от време на време пренебрегвам детето си
Няма друго място, на което перфектността да се цени толкова много, колкото на детската площадка. Там обикновено се събират едни такива грижовни майки (в почивните дни и татковци), обсебени от идеята да ровят в пясъка заедно с децата си, да играят с тях на жмичка или да подскачат на дама. Аз обикновено си чета книга на пейката. Синът ми кара колелото си самичък или пък играе с другите деца. Преди време съвестта ми ме измъчваше, че не взимам участие в игрите му. Не и днес. Знам, че понякога малчуганът се нуждае от цялото ми внимание. Но също така знам и, че всяко малко дете е в състояние да се занимава само поне за 15 минути. И се нуждае от тази първа стъпка към бъдещата си самостоятелност. Точно 15 минути са ми нужни и на мен, за да прочета глава от романа, който толкова ме е увлякъл. Без да се обвинявам, че не съм идеалната майка!