Вижте още
Война на световете или как да възцарим мир между децата
Ако имаш две или повече деца вероятно вече знаеш, че е доста трудно да поддържаш мир и разбирателство в семейното царство.
Надали има родител, който поне веднъж в живота си не е бил толкова ядосан (или уплашен), че да му се иска да изкрещи с пълна сила. Ако усещането ти е до болка познато, ето как да се справиш...
Днес да напляскаш детето си е също толкова демоде, колкото и да го оставиш заключено в колата, за да влезеш в магазина за мляко.
Отмина и времето, когато повишаването на тон беше смятано за нещо нормално. Днес крясъците са новите шамари.
Да успееш да се овладееш в стресовите условия, в които днес живее средностатистическото българско семейство, обаче е висш пилотаж.
Наскоро гледах по телевизията епизод от риалити поредицата „SOS бавачки”. В него останала без нерви майка истерично крещеше на детето си и тръшкаше вратите зад гърба си.
Бях заела изцяло страната на обляното в сълзи дете и мислено отсъждах: „Боже, тази жена е съвършено луда”.
Ден по-късно обаче беше ред за моето семейно риалити. Знаейки, че сутрин синът ми се приготвя много бавно за излизане, още от вечерта се подготвих психически (и физически), за да си спестим цялото размотаване: приготвих дрехите му за училище и закуската в раницата, а върху шкафа в коридора го очакваха якето и глинената саксия за часа по рисуване.
Всичко, което той трябваше да направи, беше да обуе обувките си, да сложи връхната дреха и да вземе раницата. Около десет минути по план. Какво обаче се случи в действителност?
В момента, в който якето беше облечено, ципът пое едно безкрайно пътуване нагоре, надолу и пак нагоре... И продължи в същия дух - въпреки неколкократните ми покани да спре.
Едва когато накрая ципът „излетя от орбита“ в посока стълбищната площадка, чух един глас да вика: „Защо е тази лудница всяка сутрин? Ще направиш ли поне веднъж нещо като хората?” Гласът всъщност беше моят. Главата ми бучеше, а слепоочията ми пулсираха бясно... Зачудих се какво ли бях пропуснала в добре изготвения ми план? „Детегледачка”, отговорих си наум.
Всъщност онова, което наистина ми липсваше, беше да науча детето си на чувство за отговорност. Защото неговите постъпки често остават без последствия. А ако непрекъснато правя нещата вместо него как тогава той ще се почувства достатъчно самоуверен, за да опита да се справи с нещо сам
